Един риболовен ден

Риболовният ден е като всички останали дни. Единствената разлика е, че в риболовният ден се пие малко повече. Сякаш денят е по-дълъг, а поетото количество изглежда същото. Понякога риболовният ден е много дълъг. Направо безкраен.

В един такъв ден бях приключил с организацията от вкъщи. Доволен отпих може би последната глътка за деня, бургаска гроздова, и си легнах.

Чончев вече беше край Арда с багажа и опънал трите палатки – неговата, моята и общата. Общата, голяма Colleman, е склад и подслон при буря, за да можем там да пием спокойно. В нея бурите не са страшни. Тази палатка беше убийствена, американска, ураганът я навежда до земята, тя пак се изправя, сякаш нищо не е било. Ние си седим вътре с чаши в ръце и също се огъваме с нея. Пием си и се кефим, че сме недосегаеми. Добрата палатка е голямо богатство.

Кути потвърди, че си е купил билет и ще дойде направо на автогарата. Асен също. Той се очертаваше като големия ми удар за този излет. Шофьорът на „Новинар“, професионален пияница като нас. Поради тази причина е влюбен в риболова. Сурна се по земята да ме моли да го взема. Аз, въпреки че съм традиционалист в избора на екип, накрая склоних. Важно е с кого ще си пиеш питието в дългия рибарски ден. Тая работа не е за всеки.

Казвам го, защото имаме един приятел Страхил, викаме му Тургенев, пише поезия за гората и птиците. А ги нарича ги ловни разкази. И издава непрекъснато книги, гениален е да намира издател. Последната се казваше „Любовта на черния щъркел и бялата врана“. Шантава работа. Тургенев на два пъти ни се натресе на бивака. Не пие зле, но няма мярка. Отрязва се и не го пуска три дни, влиза в запой. А на риболов трябва да се пие бавно, умерено, красиво. Като природата наоколо. Тя те мотивира да си естет. Недопустимо е да се напиваш край реката. Там се омагьосваш.

Добре ги бях подредил нещата, но всичко се обърка с трясък. Сутринта вече бях стегнал багажа, наточен като кука за щука, когато се обади Асен. Спрели го катаджии, нямал не знам кво си, стоял и чакал, не можел да тръгне. Птичка ти Велина. Катаджията се казва Велина, жена му. Затворих му телефона докато ме лъжеше и оттогава не съм му проговорил. Вече 15 години.

На всичко се сгромоляса. Обадих се на Кути да тръгва към автогарата, няма да има превоз. Той мънка, мрънка, пуфтя, но тръгна. Звъннах на Чончев – не вдига. Майко мила! Ами ако е почнал от сутринта? А защо не, нямаше ангажимент по моя план, Асен трябваше да ни кара.

Нямах време да го чакам и хукнах за към автогарата, добре че хванах веднага такси.

Успяхме с Кути да се качим на автобуса и поехме към Хасково. В този момент се обади Чончев. Не беше пил. Беше пиян. Едва членоразделяше. Чак усещах мастиката в слушалката. А от Хасково до Маджарово има само един автобус рано сутринта. И той вече е тръгнал. Затворих му и на него телефона. Все ще измислим нещо.

По пътя до Хасково псувахме Асен и пихме. Кути опразни едно патронче 200 грама карнобатска. Аз тогава бях по-скромен – една малка флашка водка. 5 унции – към 140 грама.

…Пристигнахме в Хасково. Чончев ни чакаше на автогарата. Малко даврандисан, свалил алкохолното съдържание видимо на около 2 промила. Как ни закара до реката – още се кръстя като си спомня.

Като пристигнахме, извадихме бутилка уиски за добре дошли. Кути веднага пусна идиотското си радио, с което не се разделяше и в тоалетната, без майтап. И почнахме да си пием.

Винаги съм се чудел на тези, които отсичат „не ги мешам“, или „не ги бъркам“, или „не ги смесвам“. Много е непрофесионално. Показва тотална липса на артистизъм и фантазия, на копнеж към красивото и съвършеното.

Сутрин например, когато слънцето напече и те изпъди от палатката, и с изтръпнали крайници поседнеш на рибарското столче и погледнеш реката и скалите над нея, и белоглавите лешояди, които се реят в небето над Маджарово като изтребители F-16, и черният щъркел, който дебне мрените под бързея, и като напълниш гърди с арденски въздух и въздъхнеш от кеф, как да не отпиеш едно тънко питие? Силно и сладко, да ти блеснат очите, да се разплиска кръвта из вените, да се разтупти сърцето. Ееех…

С Чончев, след много лутания между ракия и коняк – най-добре метакса, установихме, че няма по-добро начало на деня от митничарската гроздова на Наско Тъкууту. Така му викаме на Наско, защото всяка втора дума му е тъкууту. „Излязах, щот, такууту, нъль са сещъш“. Една плевелна думичка, използвана от много хасковлии. Като не ти идва някоя дума – тъкууту. На местен диалект таковата, това де, така де. Митничарят прави ракия от стафиди. Не пести материала. Може да си го позволи. И ракията му е убийствена. Сладка, гъста, петмез, на филия да я намажеш. Малеей. Само като се сетя за нея, и усещам вкуса й. Не ракия, еликсир. Манна небесна, питието на боговете. И на свиленградските митничари и техните приятели. Тъкууту винаги дава на Чончев две-три бутилки преди да заминем за Маджарово. Това ни е сутрешната закуска. Толкова е хубава, че не я предлагаме на гостите. Кътаме си я за нас.

След закуската риболовният ден продължава с предиобеда. Обикновено с Кути сме в кръчмата на природо-защитния център „При карталите“. Картал – лешояд на турски. Там пием джин. Кути си рисува картинката за „Труд“ (аз му давам идеята обикновено) и докато съзерцаваме великата Арда, изпиваме по два джина. Рядко повече. В дългия рибарски ден най-важен е ритъмът. Ей това не можа да вдене Тургенев. Още на обяд е готов и почва да крещи на жена си, с която идва да ни досажда в лагера – дай му, маа, дай му, мааа! После се намърдва в американката за ужас на Чончев и кърти там. Докато се събуди и пак закрещи – дай му, мааа! Така и не разбрахме какво и на кого да даде. Имат си техен език някакъв.

После идва време за обяд. Аз правя разходка до градчето и до кръчмата на Лили или до кръчмата на Кремена, която сме кръстили „11-те зокума“. Толкова са, броих ги. Купувам каквото са сготвили, вземам и вестници, изпивам до две бири, не повече, докато ги чета.

Ако дойде някой от местните приятели – близнаците Гошо и Петко, бай Кольо бившия кмет, или Хаджията, Марин с лодките или Киро с многото деца, с които говори на немски – си казваме по някоя дума. Опасно е обаче да се застоявам много, защото могат да се появят досадният бай Кольо Камъка, когото трябва да черпя, или, недай боже, Мадам Шуманова.

Тя е бивша секретарка на началника на мината, поетеса, работила е някога в местната радиоточка. Времето, уви, е хвърлило зловещия си отпечатък върху нея. Позапуснала се е, вятърът вече я вее на белия кон. Види ли ме, става страшно – колеегааа, колегааа, почва да вика отдалече, а след Мадам Шуманова се влачи свитата й – пет кучета и десетина котки. И се започват спомените – тя, младата местна журналистка, аз, младият репортер от „Хасковска трибуна“, миньорският живот…Винаги едвам успявам да избягам.

Долу, край реката младите дъбчета (мешета, както им казват местните) вече са дали сянка и Чончев е опънал там софрата, нарязал е салатката, ракията e изстудена, запотена, чака ни. Дотогава той е вкарал две-три, вече нормални ракии. Стафидакисът зян не се прави през деня. Само по изгрев слънце.

Кути е слязъл от Карталите и също вече неусетно е минал на ракия. И аз се включвам, тихо и професионално, без излишни обяснения. Този път съм взел пилешка супа от Кремена и гъби с ориз. Супата й е страхотна. Последния ден Кути взе един буркан заедно с касовата бележка да го носи в София. Да видят там, в неговата кръчма, на какво се казва супа, какъв е грамажът и колко струва.

Хапваме и пийваме. Колкото ни е кеф, колкото поеме. На реката чашите не се броят, аз сега се мъча да го правя, за да се добие някаква представа за дългия риболовен ден. След обяд, разбира се, пием бира. Изстудена в хладилните чанти, натъпкани са. Като свършат бирата и провизиите, Чончев отива до градчето с вече доста пияната корсичка и зарежда.

След яденето идва ред на съня. Хамаците са опънати сред мешетата и, с кенче бира в ръка, всеки поляга в своя и се унася в нежна дрямка.

Така минава следобедът, в хамака. Когато стане горещо – в реката. Тя е прекрасна, хладна, а като пуснат турбините на язовир “Студен кладенец“ – направо ледена. От реката – пак в хамака.

Точно срещу нас, над реката, е скалата Тракийския цар. Само при пълнолуние и само през юни се вижда величествената гледка. Вождът, изправен гордо, до него склонила глава царицата. През деня са просто скали. На пълнолуние, и само през юни, става магията.

Следобед, когато леко захладнее, тръгваме към Карталите. Преди вечерята е нужен плавен преход, не можем да се нахвърлим директно пак на ракията. Там аз и Кути пием водка с кока-кола. Обикновено по две водки с една кола. Чончев – ракия с таратор, не обича водка.

От толкова години пием заедно, но понякога се гевези. За виното го разбирам, стомахът му не го понася, ама какво й е на водката? Понякога баба Пена готвачката, ни прави салата от краставички и ние с Кути сменяме колата.

Привечер се спускаме пак към реката. Започва тържествената част. Голямата софра е баш на поляната – огън, голяма салата и ракия, вече като основно.

Докато пием и се дивим на залеза, Кути взема въдицата и отива на реката. Булдото, че му е най-лесно. Хвърля, на петдесетина метра е от нас. Изведнъж крясък откъм реката ни вади от нирваната. Кути хвана нещо и го изпусна. Долетя разпенен при нас – видяхте ли, карабалък, беше към две кила! Мене ми се стори шаран, викам, към три кила. Чончев каза, че не е видял нищо. Кути обиден се върна на реката.

И стана чудото. Хвърли и пак закачи. Гледахме, мори го дълго, изглеждаше наистина нещо едро. И го извади. Този път грешка нямаше – карабалък, над два килограма. Снимах го и пратих фотото на Пламен Енчев по месинджъра. На другия ден Кути излезе на първа страница в „Труд“ с рибата.

А сега се прибра, доволен и горд, и си сипа ракия. Чончев беше изпекъл пържоли, а аз вече бях минал на вино. Пак колкото поеме, за протокола. Обикновено половинка червено, бялото отиваше към литър. Накрая завършвахме с дижестив, най-често ракия.

Кути, с разплискан адреналин и с високо съдържание на алкохол в кръвта, беше неудържим в хвалбите. Даже непоносим. Както предполагах, изпуснатата риба стигна до 5-килограмов карабалък. Лъга, лъга, носът му стана по-дълъг от въдицата.

На хвалбите му бях свикнал, но на радиото не можех. Навсякъде ходеше с малкото сони, „японско“, както подчертаваше винаги. По цял ден слушаше новини – “да знаел какво става и какво да рисува“. Кути си беше поначало малко глух. И колкото повече пиеше, по-глух ставаше. Привечер волумето беше на мах. По-силно нямаше как. Чуваше се чак в Маджарово. Като радиоточката на Мадам Шуманова навремето. Сега, вече полудял от улов и пиене, ме побъркваше с това радио.

А моята непоносимост растеше право пропорционално на вкарания от мен алкохол. Пет пъти му казах да го намали, но той не го правеше. Не ме е чувал сигурно.

В един момент неговата глухота и моята непоносимост се срещнаха фронтално и фатално. Грабнах ревящото сони и го пратих в средата на реката.

Кути се шашна. Чончев също. Онемяха. И най-сетне настъпи тишината, която тази велика река заслужаваше.

След вцепенението Кути хукна към реката като бесен. Нагази до пояс, взираше се трескаво в дъното, три пъти пада, дъното е пълно с обли хлъзгави камъни, водата го завлече, закрещя. После се изправи и пак изчезна. Сбутах Чончев, който дремеше – ставай, тоя ще се удави, Арда ще го завлече да си търси радиото в Гърция!

И хукнахме. Нагазихме и ние, когато Кути се показа над водата и размаха транзисторчето! („Нещо зеленко светеше на дъното!“, обясни по-късно след още една ракия). Отръска го от водата и го размаха победоносно. И от сонито гръмна музика. Честен кръст! После музиката внезапно спря и някой от глъбините на ефира каза:“Глобул! Най-доброто предстои!“

Още по темата

Избор на редактора