Филмът за Гунди: през Боливуд за Холивуд

Филмът за футболната легенда Георги Аспарухов-Гунди се върти вече втори месец в единственото хасковско кино – „Парадизо”, естествено. Проляха се сълзи за стотина лакримария, изядоха се вероятно тон пуканки. Гледах блокбастъра в компанията на неколцина набори, които помним славната деветка на „Левски” жив. Поплакахме и се посмяхме, разтъжихме се. Землякът Петър Бойчев със своя полемичен текст ме подтикна и аз да напиша някой ред за кинолентата на годината.

Филмът за Гунди е типична приказка, замислена и заснета по каноните на седмото изкуство. Той е контрапункт на 99-процентовата документалистика „Стоичков. Истината за легендата” на Борислав Колев. При киноразказа за (и на) Модерния ляв се диреше великата шаячна правда. При този за център-нападателя на нашите мечти на преден план излиза легендата за легендата. Търсен е холивудски размах, но изразните средства са на Боливуд: стотици индийски заглавия правят точно това – да разкажат и покажат как просякът става принц, дори да му се наложи да нацелува дузина калкутски крастави жаби. Продуцентите Иван и Андрей са откровени адепти на масовата култура, за тях тя очевидно става сила, щом завладее масите. Касовият успех на филма им доказва, че замисълът е перфектно реализиран.

Не е нормално да търсим в киноприказката житейската реалност. Гунди и Котков бяха офицери от МВР, защото „Левски-Спартак” бе отбор на силовото ведомство. Не е задължително Аспарухов да е доносник на ДС. Дори в живота да е бил по принуда „ухо”, не бива да се показва във филма – разваля приказното. Не върви и да го съдят за търговия с валута, по същата причина. А алфа-ромеото си купува с премията за класиране на световното в Мексико, факт.

За мен най-добрият актьор в „Гунди. Легенда за любовта” е този, който се превъплъщава в човека, дето чертае линиите на „Герена”, пере екипите, събира заедно с Аспарухов бутилките по трибуните след поредния мач на „сините”. А след знаменития погром над ЦСКА се обажда на касата в Театъра на Българската народна армия и пита кога почва вечерното представление, за да изпревари отговора с „Да, знам в 7 на 2, нали?” Така и не успях да открия името на този направо натурщик, който заеква сякаш по рождение. Влади Въргала е много добър, както подобава на заклет левскар, макар да играе треньора на пловдивския „Ботев”, където Гунди загрява за третото полувреме в родния „Левски”.

Не мога да се съглася с Бойчев, че коментаторските включвания и заглавията от тогавашните вестници разводняват и сякаш позабавят динамиката на киноповествованието. Колажирането, според мен, е добро решение на сценариста и режисьора за по-автентично представяне на епохата. За това допринасят и малкото запазени черно-бели кадри с головете на Аспарухов за родния му клуб и за националния отбор. Не беше лошо да се пусне и „Гунди и Котков ни са веке тука” на струмишкия българин Наско Джорлев.

Логично е филмът да свърши там, където свършва приказката: алфа-ромеото тръгва за Враца, Гунди махва с ръка на Лита. Тяхната приказка приключва, следва трагедията. Наскоро бургазлия втрещи „синя” България с неизвестни снимки от погребението през 1971-а. Сашо Костов, Бобата Жечев, Соколето, Янко Кирилов спускат ковчега с футболната топка върху капака му, кумът Вуцов придържа почтти припадналата Величка Маркова. Около тях – тежка и тъжна софийска кал.

Но това вече е сюжет за друг филм. За драматична холивудска приказка. Дотогава се наслаждавайте на боливудската легенда за любовта.