Д-р ИВАН ДОБРИНОВ: По документи „армии от експерти“ се борят с наркотиците

Д-р Иван Добринов е началник на шесто мъжко отделение в Държавна психиатрична болница в Раднево. Занимава се предимно с терапия на алкохолно и наркозависими.

– Напоследък прекалено често се коментира темата за пияни и дрогирани шофьори. Какво бъркат уж експертите?

– Наскоро в БТВ-новините психолози предложиха шофьорите, управляващи МПС с положителна проба за наркотици, да бъдат изпращани на психиатър и задължително лечение. Това е пълен абсурд! Ние не сме наказателен орган! В Международната класификация на болестите ясно са дефинирани разликите между употреба, вредна употреба и зависимост.

Много хора употребяват психоактивни вещества, без да злоупотребяват. Много злоупотребяват, но никога не стават зависими. Далеч не всеки употребяващ отключва психиатрични усложнения. Ако човек няма болест, безумно е да го лекуваме, особено пък с принуда! При хронична болест, каквато е зависимостта, наказанието не лекува, но пък може да бъде мотивация и повод за започване на лечение. Тогава съчетаването на наказателни и терапевтични мерки е най-ефективно. Ако зависим попадне в затвора, там също трябва да има терапевтични програми и специализирани отделения. Ефективността на подобен подход отдавна е доказана в други държави. Заради липсата на синхрон между наказателни и терапевтични мерки в момента, част от зависимите остават без помощ в затвора, а друга част мародерстват в лечебните заведения без наказателни мерки.

Когато няма оформена зависимост, подходящи са други мерки: точна оценка на състоянието, консултиране, мотивиращ разговор, кратки интервенции, корекционни програми в пробационните служби, периодично тестване за психоактивни вещества, изтърпяване на наложено наказание и т.н. Превантивните програми би трябвало да разработят алгоритми за консултиране, скрининг, планиране на нужните интервенции, насочване. Така проблемите и рисковете ще бъдат идентифицирани своевременно, преди да се е стигнало до фатални последствия. В България има много обучени още през 2010 г. специалисти, които знаят как това се прави. Вече унищоженият Национален център по наркомании тогава организира прекрасно обучение с лектори проф. Игор Куценок и проф. Дейвид Дейч, има издадено ръководство по темата.

– Много се говори за превенция, но като че ли към това се подхожда несериозно. Кои са основните грешки?

–   В България се утвърдиха едни шумни, демонстративни, енергоемки и нискоефективни „добри практики“, които логично доведоха до сегашното положение. Песни, танци, маскарад,  уъркшоп, хепънинг, информационно-практически ателиета, психодраматични работилници, флашмоб, базари, крещене с мегафони по паркове и градинки, пъстри листовки, интерактивни дебати, психосоциални, арт-, спортни и всякакви други кампании и интервенции, плашене на децата със страшни плакати и филми.

Изнасят се „зловещи статистики“, медиите се заливат с гръмки лозунги от типа „Кажи НЕ на наркотиците“, „Да информираме децата за опасностите!“. Накрая съответните структури пишат грандиозни отчети. У нас често срещано е явлението „неграмотни учат неграмотни“. Войнстващата посредственост няма ограничения. Често „опаковката” няма нищо общо със съдържанието. Понякога на високи позиции виждаме началници, старши и главни експерти, които нямат никаква представа от материята, по която се очаква да работят. Често те убедително говорят откровени глупости в медиите и формират множество митове и грешни представи, а децата губят доверие и им се присмиват.

Най-засегнатите и страдащи хора остават без помощ, работи се предимно с доброволци-отличници, това създава комфорт на администрацията. Изобщо не се коментират ключови аспекти в по-широк мащаб: пропагандираните модели на поведение, консуматорските тенденции, паразитната ценностна система, изграждана съвсем целенасочено още от най-ранна детска възраст.

Важна е и ролята на журналистите: те могат да помогнат много в превантивните програми, но и да нанесат сериозни вреди, ако не прецизират тиражираната информация. Заблуда е, че основният акцент в „борбата с наркотиците” трябва да бъде разпространението на знания за страшните наркотици.  Експертите сочат точно обратното – че употребата на психоактивни вещества говори за проблем с поведението на човека. Усилията трябва да са за целенасочена работа с мисленето, поведението и ценностната система. Достоверната информация само подпомага тези процеси.

– Как се подхожда към зависимите под 18 години?

Държавата упорито отказва да изгради лечебни центрове за непълнолетни с проблемна употреба на психоактивни вещества. За този пълен абсурд тръбим от години, но засега държавните институции остават напълно глухи. Работата с тийнейджъри е много специфична. Като всяка друга дейност, тя има конкретни принципи, технология, стандарти и предполага реални резултати. Недостигът на компетентни детски психиатри, психотерапевти, педагози и социални работници е зловещ.

Психиатрични стационари за непълнолетни има само в София и Варна. Една-две частни терапевтични общности предлагат някаква помощ, но те не са в състояние да овладяват психиатричните усложнения, постъпването там е доброволно и платено. Държавните институции, живеят в паралелна реалност. По документи „армии от експерти“ се борят с наркотиците. На практика помощ за децата няма. Работата на полицията, спешните центрове, токсикологиите, центровете за психично здраве, психолозите, комисиите за противообществени прояви и превантивните центрове е силно затруднена. При липсата на основни звена, ясна нормативна база и алгоритми за действие, основната тежест пада върху родителите. Това води до чести инциденти, понякога с фатален край.

– Предлагат се терапии в луксозни кабинети и центрове за много пари. Какво правят хората, които не разполагат с подобни възможности?

– Няма нищо лошо в частните програми, стига да са коректни, да отговарят на ясни стандарти, а цените да са в рамките на разумното. В България, за съжаление, това далеч не е така. У нас медицината официално е призната за търговия. Печалбата е на първо място. Принципите са като при търговията с перилни препарати или зеленчуци. Рекламата е агресивна: красив дизайн, сложна терминология, потресаваща успеваемост, лукс, стил, комфорт, изглед към морето, сауна, масажи, 24-часова психотерапия, впечатляващи автобиографии, международни сертификати и дългогодишен опит, чудодейни медикаменти, свръхбързи резултати.

Повечето програми се самопровъзгласяват за „първи“ в своята сфера. Създават мрежа от платени агенти, които напористо ви убеждават, че това е „единственото и най-доброто лечение“. Някой от тези агенти са „двойни“ – работят в държавни служби, като пренасочват клиенти към частните програми. Проверката за правоспособност не гарантира качество и добронамереност. Високата степен на корупция не позволява разделянето на коректните от недобронамерените терапевти. Невинаги теоретичната подготовка се съчетава с лична ангажираност, лоялност и честност. Сертифицирането и лицензирането отговарят на същите търговски принципи. Някои управляващи „разчистват терена“, докато са на власт, а след това си изграждат скъпоплатени частни програми, след като са унищожили всяка достъпна алтернатива. Ако нямате възможност да плащате от джоба си високите такси, не ви чака нищо добро.

Често е дългогодишното подритване между различни нискоефективни структури, зациклянето между краткотрайни хоспитализации в държавните лечебни заведения и рецидиви на болестта. Много зависими остават извън всякакъв обхват и достигат пълна социална деградация: скитат по улиците, ровят контейнерите за боклук, попадат в затвора, измират по строежите. Никой не се интересува от тях.

– Кое основно разби системата за този вид здравеопазване?

Основната причина е безхаберието на държавните институции. Писани и периодично преписвани са маса стратегии, становища, стандарти, концепции и подобни, които си останаха само на хартия. С колеги се уморихме  да повтаряме едно и също нещо: спешно е необходимо изграждането на единна система за обхват на хората с проблемна употреба на психоактивни вещества. България е от малкото държави без такава структура. Трябват ни всички нужни елементи, синхронизирани помежду си: превантивни програми, консултативни служби, стационари за детоксификация и овладяване на психиатричните усложнения, дългосрочна психосоциална рехабилитация и ресоциализация, помощ на близките. Когато поставим въпроса за такава система, срещаме плътната стена на безразличието, наглостта, арогантността и високомерието на някой самозабравил се чиновник. Липсва респект към успешните модели по света.

България години наред беше на едно от първите места в Европа по употреба на стимуланти от нашите ученици.  Рязко е нараснала и консумацията на алкохол сред тийнейджърите. Оформя се огромно „сляпо петно“, свързано с употребата на нови психоактивни субстанции. Напоследък много чуждестранни експерти отказват да правят обучения в България с мотива, че тук нищо не се променя, нищо от преподаваното не се прилага в практиката. Регулация на процесите няма. Смъртта или проваленият живот на хиляди млади хора, почернените семейства, разрастващата се престъпност, болестите, проституцията, финансовите загуби и моралната деградация минават покрай ушите ни като суха статистика. При липсата на мрежа за обхват, помощ се търси едва след появата на тежките последствия: медицински, психологични, социални. Възстановяването включва различни елементи, но те трябва да са съчетани по определен начин в грамотно направена терапевтична програма. И резултатът да бъде съхранен. Зависимостта е хронично, рецидивиращо и прогресивно заболяване.

Вместо да гради, нашата държава успя да унищожи множество необходими структури: Националния център по наркомании, почти всички работещи на терен програми, рехабилитационните бази в психиатричните болници.