Гюнайдън, мила Уайан

В групата туристи за Турция се различавах рязко от останалите. Бях като Щирлиц на Александерплац, който можел да бъде разпознат след стотиците немци на площада единствено по дръзкия поглед в очите и парашута, който влачел след себе си.

И аз бях така – най-младият в групата, чийто състав разглеждах победоносно в самолета за Анталия поради този очевиден факт. Освен това бях сам за разлика от останалите възрастни двойки. Това още повече ми вдъхваше самочувствие. Усещах приятна екскурзия. Жените ме гледаха с любопитство, а мъжете с неприкрита завист. Трудно беше да определя веднага дали от това, че съм млад или сам. Бях обект на особено внимание от симпатична стилно облечена двойка, на към 80.

Но радостта ми трая кратко. Нямаше и два часа. Никога не трябва да бързаш да злорадстваш. Още като слязохме от самолета при жега 25 градуса след минус 2 в София, ме преряза артритът. Остро, изненадващо и безпощадно. Машаллах, хош гелдин – добре дошъл в Турция. Удари ме в десния глезен и в двете рамена. Едвам се изсурнах от стълбата на самолета. Всички в групата ме гледаха угрижено. При мъжете то беше примесено с една добра усмивчица. Младежът от добре облечената двойка даже ме попита имам ли нужда от помощ.

Няма проблем, спрях го аз също с усмивка на изкривеното си лице. Железен съм понякога.

Голям зор видях и при качването в автобуса. Стълбите бяха много стръмни и трябваше да се хващам и изтеглям за помощните ръкохватки, при което изпитвах адска болка в раменете. Така куцук-куцук, прегърбен и измъчен, се извлачих и строполих на седалка номер 8 на втория ред. Екскурзоводката ме обгърна с топъл поглед и съчувствие. Покрай мене се изниза цялата група и забелязах, че въпреки възрастта им никой нямаше проблеми с качването в автобуса. Най-старата, баба Ленче от Бъркач, Плевенско, даже припкаше като сърничка. Тя седна зад мене и някак си се сближихме.

Лошо, много лошо начало в Турция. По-късно щях да се убедя, че наистина денят се личи от сутринта.

Екскурзоводката с топлия поглед много бързо овладя групата. Беше опитна около 50-годишна туркиня. Както стана ясно – от нашите. Започна представянето си патетичното „аз съм родена в Народна Република България“. След което артистично замълча, за да обере бурните аплаузи. Всички екскурзианти вече бяха нейни. Ашколсун, Гюлчин, така се казваше. Веднага разбрахме, че Гюлчин означава китайска роза. Като я питах защо не са я кръстили българска роза като е от НРБ – всички нейни верни кучета ме погледнаха с ненавист. Вероятно очакваха да се заяждам с Възродителния процес. Не бе, идиоти. Мога да ви изнеса лекции по темата. Но отношението ми към Гюлчин още повече ме раздели с групата.

А съвсем ме отписаха при първата разчепкана история между Гюлчин, т.нар. Ерол бей – главният екскурзовод, и групата – за турските сериали. Повдигна темата,  разбира се, Гюлчин. Я да видим сега знае ли някой кой е Бурак Дениз, запита дяволито тя. Всички сякаш само това чакаха и се разкрещяха – Мурат, Мурат! От „Любовта не разбира от думи“! А Баръш от „Нашата история“! На колко години е, продължи уж крайно изненадана Гюлчин. На 41!, отговориха от дъното. Риби, зодия риби е, роден на 17 февруари!, постави точката жената пред мене. Иванка от Голям чардак, Пловдивско, както разбрах после.

После започна спорът кой е по-красив – тоя Дениз или Каванч Татлатъ от „Перла“ и „Искрите на отмъщението“.

Разходката по сериалите завърши с Чаатай Улусой, който също се оказа наше момче – с баща преселник от България. Народна република България, подчерта пак Гюлчин. Добре де, разбрахме ти намека.

Ерол бей, когото Гюлчин гледаше влюбено от първия момент, завърши с кратка лекция за турските сериали като ефикасен пропаганден инструмент, с чиято помощ Ердоган се опитва да спечели гласове за предстоящите избори. В тях всички са богати и красиви, а Истанбул е по-бляскав от Париж.

Така в шеги и закачки стигнахме хотела и се настанихме. Там пак лош късмет – бях на първия етаж, но без асансьор. А куфарът тежък. Огледах се и едно пиколо веднага се отзова и ми грабна багажа. Аз закуцуках зад него. Добре облечената двойка ме видяха и се сръгаха. В стаята дадох бакшиш на пиколото, но още не се оправях с валутата и курсовете. Бутнах му някакви лири и момчето се намръщи. Дадох му и 5 лева наши и тогава кандиса. Даже темане направи, поклони се.

На сутринта Ерол бей посрещна групата с виц, който промени всичко в екскурзията ни. Сериалът на целия ни престой в Турция вече си маше заглавие – „Гюнайдън“ – демек, добро утро на турски. Вицът е за четирима приятели младоженци, които след първата брачна нощ се видели на кафе. И единият казал – гюнайдън. Другият отвърнал – гюнайдън, гюнайдън! Демек два пъти ощастливил булката. Третият – гюнайдън, гюнайдън, гюнайдън! Четвъртият обаче поздравил кротко – селям алейкум. Така се поздравяват поповете, уточни Ерол бей, демек нито веднъж не посегнал. Че като настана един хилеж, че като почнаха да се поздравяват старците – гюнайдън, гюнайдън се чуваше от всякъде. Хилят се гръмоглъсно мъжете, кискат се жените. Голяма забава. Ерол и Гюлчин доволни и те, гледат се влюбено. Имало е там гюнайдън, личи си, поне веднъж. А аз, самотният контузен войн, излъчвам вселенска досада.

На следващата сутрин театърът е пълен. Всички зрители са притихнали, завесата се вдига и на сцената се изправя победоносно Гюлчин и с хитра усмивчица казва – добро утро. И като се започна едно гюнайдън, един смях, един кикот старческо-еротичен, ашколсун, машаллах. Ама и тя хитра – един по един ги пита. Иване?  Гюнайдън, отвръща Иван. Бай Сандо? гюнайдън. Г-н Бижев – добре облечения от двойката – и той гюнайдън. Бре ти да видиш! И Бижева и тя кима и кокетничи, пърха с мигли като тийнейджърка.  Мискини ниедни, лъжат и срама нямат. За последен път са си казали гюнайдън преди десет години и то с половин уста. Иначе скромни, веднъж.

И идва моят ред, всички са вперили грижовно очи в мене. Знаят отговора. Аз навеждам глава и отронвам – селям алейкум. Луд смях, не спират да се кикотят доволни. Дреме ми, викам си, но вътре кипя. Гюлчин и тя доволна, гледа към Ерол. Гюнйдън, гюнайдън, гиди палава българко.

Така брах срама до четвъртия ден. Всяка сутрин – гюнайдън пита Гюлчин – селям алейкум, отвръщам аз. Вече го казвам със смях. Веднъж даже г-н Бижев отговори вместо мене. Аз му благодарих учтиво, а ми идеше да му фрасна един в ухилената физиономия.

Не се притеснявай, иншалах, успокояваше ме Гюлчин. Ако е рекъл господ, ще рече това. Най-оптимистичният турски поздрав.

На четвъртия ден напуснах групата. Много ходене се искаше, а ме болеше зверски глезенът, едвам пристъпях. Вчера се изложих яко когато минавахме моста на Свети Павел. Той не пипнат откакто по него е минавал апостолът. В края няма каменна стълба, изядена от времето. Трябваше да се скочи от половин метър височина. Неваъзможно за мене. Огледах се безмомощно и, о не! Само баба Ленче беше наблизо. Видя ме, милата, и се притърча, подаде ми ръка и самотният горд войн слезе от моста. Ашколсун, резил, чок резил.

След унижението, на другия ден останах в хотела. Видях че има минерален басейн, прочетох че помагал много при ставни болести. Довлякох се до там и се потопих. Блаженство. Беше горещ естествен извор. Кеф. До мене, в басейна имаше концерт. Четири кадъни се плацикаха с дрехите и забрадките, пееха кахърни песни и се поклащаха в ритъм. Не се страхуваха от мене. Все едно, че ме нямаше. Никакво излъчване на мъж очевидно. Измъченият ми вид им казваше, че не съм опасен. А аз ги гледах ги им се радвах. Даже им дадох телефона си и те ме снимаха как се разлагам от кеф.

На връщане от басейна, за първи път доволен от екскурзията, минах покрай зала с надпис „Спа център – тайландски масаж“. Ха! Я да видим какво предлагат тука. Звучеше интригуващо. Влизам, и насреща ми красива тайландка, не в първа младост, ама и аз да не съм. Че и болен, куцам, кривя си лицето. Погледнахме се и веднага се харесахме. Аз нея като жена, тя мене като портфейл. Веднага е прозряла една моя типична черта от характера – много съм щедър.

Опитахме комуникация, но не се получи вербалната. Моят английски и нейният се разминаха тотално. На турски малко по-добре сякаш, ама пак не се получи. Щях да си тръгна, но тя ме хвана под ръка и ме задърпа. Подчиних се, разбира се. Отвори една врата и влязохме в стая – полумрак с аромат на жасмин и ванилия. И лека китайска музика. Аууу, жестоко. Докато се ослушвам и дивя, влезе черен турчин в бяла роба и на приличен български ми каза – това е Уайан, прави страхотен масаж, само масаж, плати на мене 50 евро. На нея може бакшиш. И пак повтори, само масаж! Добре де, викам си, разбрах ти тънкия намек.

И Уайан ме почна. От малкото пръстче на крака до челото. Пипна навсякъде. Е, не съвсем. Върна ме пак в живота. И ми говореше непрекъснато на нейния си език – така и не разбрах тайландски ли беше или английски. Но сякаш пееше. Отвреме-навреме разбирах – олд мен, ноу, ноу, стронг мен. И се смееше звънливо. В един момент ме яхна – аз бях по корем, и започна да ходи по мене и да ме масажира със стъпалата. Боже, тая какво ли знаеше още, щях ли да разбера някога? Свърши часът в рая. Дадох й 50 кинта, наши, и тя ме дари с голяма бяла усмивка. Разбрахме се туморо пак тука. Аз тичах по стълбите към стаята. Аллах керим – аллах е велик!

На другия ден пак заебах групата и останах в хотела. На топлото изворче, кадъните бяха пак там и пак ми пяха. Стори ми се по-весели бяха песните им. После Уайан ме чакаше и се усмихваше като първата ми любовница. Беше още по-мила, по-нежна, стори ми се, че вкара повече страст в масажа. Язди ме сякаш по-дълго. Защо не се отцепих от групата по-рано! Още първия ден, вместо да куцам по камъняците на Източната римска провинция. Дадох й пак голям бакшиш и тя покрай туморото и с усмивката ми бутна бележчица в ръката, като ми обясняваше нещо. Дойде обаче черният турчин, платих му и на него, и поех тъжен и доволен към стаята си. По пътя видях бележката – дълъг телефонен номер. Уайан очевидно искаше да продължим масажирането в домашна обстановка. За какво иначе ще ми го дава. Почувствах се като моя състудент Стоян Луито, който беше гъдулар и ги бяха пратили на концерт в Холандия. Там една виолончелистка, Рита, го грабнала и три дни не го пуснала. Хранела го в леглото и го скъсала от секс. Толкова й харесало, че искала да остане в Холандия – нищо друго няма да правиш, казала му в прав текст. Той обаче й казал – не мога, Рито, имам 3-годишен договор с Перперек. Така беше в комунизма. Няма хънта-мънта. И Рита го изритала, както той казваше по кърджалийски – с текмета.

И аз така оставих несбъднатата си тайландка и се върнах в групата. На другата сутрин си заминавахме. В автобуса пак започнаха поздравите и гюнайдън броенето. Като дойде моят ред Гюлчин се усмихна – селям алейкум, Петър. Гюнайдън, гюнайдън, отвърнах усмихнато аз. Тя се шашна и зяпна, групата странно се смълча. После Бижев каза нещо, жена му се изхили, предаде чутото назад и скоро ги смехът се понесе в автобуса. Бижев казал на Бижева, че съм бил броял за гюнайдън ръчния труд.

По пътя към летището Бижев ми каза, че в София вали сняг и било кучи студ. А аз му подадох телефона си да види една снимка. Той погледна – аз гол, Уайан, усмихната, положила влюбено глава на рамото ми. Дъртакът онемя, лицето му се изкриви. Помислих си, че получи удар. Бижева не се стърпя и тя погледна телефона. После мене. Няма да забравя този поглед.

В София валяло сняг. Отмъщението се сервира студено. Гюнайдън, мила Уайан!