Заради Брюксел някои преглъщаха жаби. Но пък ние цял крокодил

Някой от великите циници на човечеството бе казал някъде, че обещанията се дават заради това, за да не се изпълняват. Така ги разбирал човекът, така казал. Може би и така действал.

Но ние, негови скромни наследници, мислим, че щом се даде дума за нещо, тя трябва да се изпълни. Преди седмица обещах да разкажа за академик Катица Кюлявкова от Скопие и за глупостите, които вършат нейните фенки в София. Но като се замислих, си дадох сметка, че нещата на пръв поглед може да изглеждат простички, но всъщност не е така. Затова реших днес да погледнем от друга страна на всичко това, което е свързано с въпросния академик  и за нейната Македонска академия на науките и изкуствата – МАНУ.

Защо ли? Когато парламентът в Скопие прие предложението на френското председателство с обикновено мнозинство на гласовете на депутатите, доста хора у нас въздъхнаха с облекчение. Причината за тази тежка въздишка, която се откърти от гърдите им, бе очакването, че най-после двустранният дебат между София и Скопие за европейското бъдеще на Северна Македония се пренася на обществената територия край Вардар.

Няма вече да си късаме нервите с политици, научни дейци и кой ли не още от елита на съседната държава, която, ако не сте забравили, първи признахме на 15 януари 1992 г. Сега, си рекохме, се създава ситуация, в която спорът за членството на Северна Македония в европейското семейство трябва да се води предимно в рамките на отношенията Скопие – Париж, а в по-едър план – между Скопие и Брюксел. Каквото има неясно, нека му търсят решение там, помежду си. А ние в София ще гледаме отстрани и ще се надяваме много много да не ни споменават и закачат.

Да си призная, това винаги е била и моя лична и професионална теза. Разбира се, не в този вариант, който за мнозина край Вардар изглежда наложен отвън. Винаги съм препоръчвал на приятели и колеги, дори на местни политици в Скопие, които познавам, че преди да подкарат държавата си по пътя към Европейския съюз, повече от необходимо е да проведат сериозен и задълбочен вътрешен дебат, в който да изяснят своето минало, да очистят забранените исторически територии за истината, да преживеят своя катарзис, ако това се налага.

На възражението, че няма нужда и че всичко около тяхната идентичност и минало е ясно, пък и защо трябва да се прави, да не би другите държави и народи от Източна Европа да са го сторили, винаги съм отговарял с аргумента, че Северна Македония е единствената, която все още се притеснява, или се страхува да прочисти собствената си история. Колкото и болезнено да е това. Дори да не взимаме пример с държавите от Източния блок, членуващи някога във доминирания от Москва Варшавски договор, които го направиха по различен начин, но докрай.

Но и възникналите след разпада на Титова Югославия нови независими и суверенни държави също се постараха да скъсат с негативите са миналото си и да изкарат на показ скелетите от гардеробите си. Да не би за тях този процес да не бе мъчителен и тягостен? Да не би, ровейки в миналото в търсене на истината оттам да се е носел мирис на виолетки? Нищо подобно. Някак си това се наложи като стандарт, без изпълнението на който път напред към евроатлантическата интеграция на всяка от тези нови самостоятелни държави няма.

Запазил съм си един текст на известен журналист от Скопие, вярно, от старата югогенерация. Това беше времето, когато България току-що бе станала член на Европейския съюз от януари 2007 г. Човекът старателно описваше всички жертви, които държавите от Източна Европа са направили, за да станат пълноправни членки на ЕС. За да бъде по-артистичен може би, или пък за да е по-ясен, наричаше тези жертви „жаби“, които народите е трябвало да преглътнат.

Разбираемо, нали? Кой затворил ядрената си централа, като Словения, кой признал наличието на унгарско малцинство около Тимишоара в Румъния, кой направил нещо друго, за да изпълни исканията на Брюксел. Било е болезнено и драматично, но хората са преценили, че това е необходимо с оглед на изпълнението на стратегическата цел – присъединяване към европейското семейство.

За България не се споменаваше нищо, но пък си дадох сметка, че при нас става дума не за обикновена жаба, а може би за истински крокодил. Защото затварянето на четирите блока на АЕЦ „Козлодуй“ за българската енергетика и изобщо за държавата ни беше удар под кръста, и то от най-тежките и болезнени. Особено ако го погледнеш от гледна точка на сегашната ситуация с общоевропейската криза на енергоносители.

Как беше терминологията в бокса – нокдаун, след който трябва да се събереш и с цената на много воля и усилия да станеш и да продължиш. Поне в психологически план това си беше удар от онези, непозволените от правилника, които се нанасят на противника когато съдията не гледа.

Колегата описваше всичко това само, за да се опита да предвиди каква „жаба“ ще трябва да преглътне неговата родна държава Република Македония. Блокадата на Гърция, наложена заради името на новата държава, бе в силата си. Предстоеше отказ от членство в НАТО на Срещата на върха в Букурещ през април 2008 г. пак заради ветото на Атина.

Режимът на Груевски буташе страната си в изолация, а пък когато стартира и процесът на „антиквизация“ за търсене на корените на бившата югорепублика някъде в будоара на Александър Македонски, нещата съвсем зациклиха. Прогнозата на журналиста беше, че местната „жаба“, която ще трябва рано или късно да се сложи в тенджерата с вряла вода и на силен огън, ще бъде свързана с историята, идентичността и езика на Република Македония.

Голяма жертва, без съмнение, но в името на  голяма цел. Но и доказателство, че нещо около тях не е съвсем сигурно защото е продукт на един режим, който вече трябваше да си е отишъл. И без преоценката на който нито НАТО, нито ЕС могат да бъдат достигнати.  Както стана в цяла Източна Европа.

Защо да крием – вижте още кои държави от стария континент стоят извън Европейския съюз. Това са шестте  страни от групата на така наречените Западни Балкани. Ще кажете: да, ама са в НАТО. И ще получите отговор, че това е така, но поради други, преди всичко геополитически съображения. Сърбия, която няма атлантически амбиции по обясними причини, трябваше да бъде оградена от всички страни от държави членки на Североатлантическия блок.

Последният елемент от огърлицата, която бе закачена на шията ѝ заради нейната политика към Русия и Китай, бе тъкмо Република Македония. Е, и Косово е отвън, но пък там има сериозно военно присъствие на части на НАТО в мироопазващата мисия на КФОР. Сякаш стратезите на пакта са предвидили преди години, че ще дойде момент като сегашния, в който Белград ще се противи на санкциите против агресора Москва и ще се чуди накъде да се обърне, когато е обграден от всички страни от държави, които са заедно в Атлантическия съюз.

Но сега нещата отново са на масата. Обществото в Северна Македония просто е поставено отново пред необходимостта да започне и проведе този дебат докрай. Част от политическия елит го съзнава  и няма нищо против. Напротив, опитва се да създаде обстановка то да се случи. Но както обикновено става, тъкмо онази част от обществото, която по презумпция би трябвало да е най-подготвена и компетентна, се оказва на другия бряг.

Става дума за научната общност като цяло и по-специално историческата гилдия. Трябваше да бъдат обявени резултатите от работата на Съвместната комисия за история и образование между двете държави, за да рукне порой от критики, коя от коя по-остри. Както срещу заключенията на експертите, така и лично срещу повечето от членовете на македонската част на комисията.

В критиките имаше и много личен елемент, характерен май за всяка научна общност, колкото и да смятаме, че в нея членуват образовани и интелигентни личности, за които обикновените сръдни, заяждания и несъгласия са на принципна и професионална основа. Нищо лично, както се казва. Ако го оставим настрана обаче, ще видим, че всъщност работата е по-дълбока, толкова, че поставя под съмнение нуждата от сериозния дебат за оценка на собственото си минало. И проваля този  разговор преди още той да е започнал.

Една от най-активните членки на МАНУ, академик Катица Кюлявкова инициира в социалните мрежи подписка, обявена като инициатива на интелектуалците от Северна Македония против заключенията на Съвместната комисия. Кюлявкова, която е добре позната и у нас, не за първи път става вдъхновител на подобна подписка. Втори след нея с всичките си академични титли се включи председателят на МАНУ Любчо Коцарев.

Той  идва от точните науки, но през последните години се занимава предимно с темите за идентичността на съвременните граждани на Северна Македония и нейната защита. Доколко неговите анализи имат научна стойност, никак не съм сигурен, но самият факт, че Коцарев  толкова системно прави опити с тази тема, предполага най-малкото, че се предлага на опозиционната партия ВМРО-ДПМНЕ за неин кандидат за президентския вот след две години.

Иначе не виждам друга мотивация да се рови толкова дълбоко в „патриотичната“ тема, при това като откровен лаик с маниерите на пропагандист.

Подписката на Кюлявкова събра много бърза парафите на почти всички, които са на държавна ясла в университета в Скопие или в други научни звена в страната. Оформи се една плътна маса от имена и титли, която имаше претенцията да представлява истинската научна позиция по отношение на това, което комисията, съставена също от учени и експерти, бе произвела.

Членовете ѝ от страна на Северна Македония се опитаха публично, на пресконференция да изяснят своето становище. Техният основен аргумент бе, че те не са мръднали настрани нито на косъм от вече публикувани и приети от научната общност и обществото позиции по въпросите за живота и делото на Кирил и Методий, техните ученици Климент и Наум и цар Самуил. Другата страна обаче бе непреклонна – линч за предателите, личен и професионален.

Това не е нещо ново край Вардар, напротив, то е част от тоталитарната практика от времето на СФРЮ, която в Скопие толкова обичат. Вероятно ще се намесят политиците, но по-важно е другото. Самият факт на създаваната представа за „монолитност“ на научната общност против решенията на комисията, внушенията, че това е общо мнение на интелектуалците от страната, което не търпи възражение, има за цел да блокира в зародиш всеки опит да се проведе дебат за същността на работата на експертния орган и нейните резултати.

А и по-широко, разбира се. Дори и да имаш професионалните познания, или достатъчно гражданска смелост да ги изразиш, да се изправиш срещу титлите на толкова казионни имена в науката и в обществото си е истинска лудост. Особено ако личната ти и на семейството ти съдба зависи служебно от някои от хората, вписани под академик Кюлявкова.

При този системен и дълбок дефицит на демокрация, който през всичките години на суверенна и независима Република Македония е неин характерен и неизменен белег, няма никакви гаранции за искрен публичен диалог. И затова е толкова трудно, но нужно да се даде отговор на въпроса искат ли в крайна сметка гражданите на Северна Македония да влязат в ЕС или не.  Но изглежда ще се окажат прави някои честни пера, които виждат в МАНУ една от най-консервативните, най-закостенелите и ретроградни институции в държавата.

Ние в София дадохме да се разбере, че имаме търпението да изчакаме отговора на този изключително важен, да не кажа, съдбовен  въпрос за хората оттатък границата – да или не за членство в европейското семейство. Но бихме предпочели отговорът да не бъде наложен отвън, а да бъде взет от самите граждани на Северна Македония, колкото и болезнено да е това за тях и каквото и да им струва.

А обещанието да поговорим за академик Катица и за глупостите, които нейните  фенове вършат у нас, остава в сила. Ще стане.