За състраданието и помощта няма граници

Драмата в Турция ме върна 24 години назад. Август 1999 год. Трус с магнитуд 7,2 по Рихтер в района на Истанбул, Ялова, Адапазаръ, Бурса. Загинаха 17 хиляди души.

Като репортер на „24 часа“ бях на втория ден там. Тогава си мислех, че никога през живота си няма да видя подобни картини, но вчера видях.

И тогава помогнахме. С риск за живота си нашите пожарникари изгасиха пламналата рафинерия „Топраш“ в Ялова. Хората от града ги изпратиха по килим от цветя и със сълзи на благодарност.

Турците са народ, който не се дава лесно, с изключително чувство за взаимопомощ. Бях там и 3 месеца след труса. Държавата си беше стъпила на краката. Парични помощи, лагери от палатки или сглобяеми къщички. Повечето с дарения от бизнеса. Да се преживее зимата беше целта.

Малко известен факт е, че Фикрет Индже, със собствени средства, изгради тогава палатков лагер за 700 души в Адапазаръ. С храна, отопление, дрехи, обувки, учебници за децата. Хората живяха там с месеци и преживяха студената зима. И Индже не беше единствен. Сега по тези места нищо не напомня за труса.

Пиша това, защото смятам, че и сега Турция ще се изправи на крака. Но февруари не е август. Трябва да помогнем. Тепърва ще стане ясно как и какво е най-необходимо. Не са нужни големи жестове, и на нас не ни е лесно.

Състраданието и съпричастността не трябва да се затварят в граници, както не се затваря в граници и трагедията.

От Фейсбук профила на автора.