Как попаднах в немски плен 2: Втората дъщеря

Финал на първата част, за тези на които моите разкази не са настолно четиво.

…Плени ме пак немкиня. В хотелската стая ме разпита подробно. В един момент си спомних вълшебното плажно изречение и го започнах. Изкарах го чак до края, до „птици“. Тя беше зашеметена…

…Облегна глава на фотьойла и като насън каза – а знаеш ли, баща ми пленил мама на морето с измама. Тя харесвала друг българин, но той не знаел немски. Баща ми се намесил като преводач, но вместо да им определи среща, се погрижил за себе си. Така започнали, уж на шега, и ето ме мене.

Аз бутнах бутилката, тя пък чашите и те се разбиха звънливо на пода в тихата атинска нощ. Виното се разплиска навсякъде. Какво ти е, май си се понапил – каза ми тихо Петра, без да вдига глава от фотьйола и без дори да ме погледне. Беше някъде по морето, с майка си. И аз бях там, по същото време. Бях също зашеметен. Измънках, че наистина не съм добре, а и не лъжех, и си отидох в стаята.

Бях изпотен а, климатикът бумтеше. Още не можех да се освестя. Майко мила, възможно ли е! Въобразявам ли си, измислям ли си ги на четири узакита и бутилка вино? Възможно ли е цяла вечер да съм свалял дъщеря си!

Отворих минибарчето, вече нищо не ме интересуваше, нито цени, нито семинари, нито жени. Животът ми зави рязко, щях ли да изхвърча от пътя?

Барчето беше пълно. Винаги като видя хотелско барче се сещам за Радо Ненов от „Подкрепа“. На една командировка в Париж мене ме предупредиха в хотела, мои хора, не администраторката, да не пипам там, че после боли, много боли като плащаш. И си носех нещо отвън да мога да се кефя пълноценно на залеза над Сена. Радо обаче всяка сутрин ми се хвалеше, че го опразва всяках вечер като се прибере от конгреса. Ката нощ. Гледах го с възхищение. Бах тая „Подкрепа“, вече си е надмогнала на харча. Като се върнахме в София обаче Камен Влахов, брат по оръжие, ми разкри, че Тренчев му удържал една заплата. Не можах да разбера само голяма ли е била синдикалната заплата или евтино барчето. Аз мислех, че поне три трябваше да му вземат. Толкова пълно беше. Не барче, а склад за търговия на едро.

Малко се отплеснах и пак се сетих, че горе спи едно същество, което може и да ми е дъщеря. Ами сега? Изпих на екс едно смирновче. После веднага след него едно абсолютче. Малко ме отпусна. Ама мислите ми все там, горе, в стая 1925. Изведнъж се ужасих. В Хасково адресът на блока ми беше 19-25! И това ако не е знамение. В този блок се роди дъщеря ми. Тя как сега щеше да приеме след толкова години, че си има сестра. Ами аз готов ли бях за баща втори път. То и първия път не бях. Сега пък съвсем. Какви са тези изпитания, които ми праща господ! Отворих пак барчето и довърших смирновчетата, имаше още две. Добре зареждат гърците тия барчета. Спомням си една страхотна командировка – от гръцка банка, току-що стъпила у нас, само главни и зам.-главни редактори бяхме, настанени в най-престижния им хотел – „Велика Британия“. Супер лукс – от чехлите до сатенената хавлия. Даже нямаше надписи – „Не вземайте хавлиите, моля!“. Барчето преливаше от пиене, шоколади, глезотии. Ама аз съм старо куче, не пипам. Нося си бутилка от магазина отвън, слагам си лед и, както казваше приятеля Джони – удрям к… у таваня! Ама тоя път хубаво го ударих…Налях си смирновче, изпих го и приготвих вече уискитата, имаше джонита – червени и черни.

Та в тоя лъскав хотел на сутринта преди тръгване ни събраха групата и гъркът банкер-организатор започна с прощалната реч – благодарим за уважението и прочие. Накрая завърши с – всичко, консумирано по време на престоя ви е за наша сметка. Още като каза „консуми…“ и не беше завършил думата, един колега, зам.-главен на финансов седмичник, да не казвам името, изхвърча от групата като Юсейн Болт и драсна по стълбите. Докато гъркът приемаше поздравленията, той се върна с претъпкана пазарска чанта тип „Била“. Според мене беше овършал и барчетата на съседните стаи. Много хора не разбраха какво стана, но не и аз. Но тези, които прозряха постъпката му и го презряха, го гледаха с ненавист. Той не даваше никакви признаци на срам и неудобство, беше очевидно опитен и обигран. Само изсумтя – какво ме гледате, бе, ше ги еба и гърците, всяка вече отварям барчето и ми се плаче. Нали ги подаряват, кво ме гледате!

Боже, как мога да си спомням такива простотии, като може пак да съм станал баща! Хотелски барчета и пиянски истории, а горе спи дъщеря ми! Какъв съм идиот! Изпих двете червени джонита, черните ги оставих за десерт. Физически се чувствах по-добре, но психически бях все още затормозен.

Към пет вече бях изпил всичко в барчето, остана само коняк, но него си го оставих за сутринта. Замъглих се, но все за нея си мислех, другата. Все още не можех да свикна с мисълта. Смятах, Антония е родена 83-та, тази трябва да е 79-та. Кака й се пада. Очите й не са моите, но е умна, бащичко, тука леко се усмихнах, докато отпивах. Знае много езици, и на мене ми вървяха, но не ги учех. Но имах талант. Ето в немския само граматиката ми куца. В руския жените ми казваха, че в един момент започвам да говоря даже без акцент. От хасковския мек диалект е. Освен това е по-мургава от нормалните немкини. Не колкото мене, подобрен вариант.

Не научих немски добре заради учителките си. Добрите бягаха от България, лошите непрекъснато отсъстваха и не бяха взискателни.

В университета пък попаднах на удивително чудовище – фрау Константинова. Умна и студена, типична немкиня, макар че беше българка. Видя ни, че една голяма част от групата сме неспасяеми, с огромни пропуски. Веднъж седмично и да научиш немски беше занятие напълно безсмислено. И въведе един идиотски подход. Раздаде ни по едно книжле, малко, някакви работническо-булевардни романчета. Не Гьоте, а като за нас, олигофрените. Другите си учеха нормално, ние заизустявахи абзаци по избор от нашите дацзибаота. Странна жена, дали си е вярвала, че като зазубрим и преведем нещо от немски сме научили нещо? Едва ли е била толкова тъпа. Според мене сега, с тоя акъл, си мисля че се е забавлявала с нашта простотия.

Аз си избрах една книжка „Видях те във влака за Бремен“ се казваше. Тези спомени ми вървяха в главата докато опразвах барчето. Избрах Бремен, защото Рита, майката на Петра, която спеше в стая 1925 и не подозираше какво я очаква утре, т.е. вече днес, беше от Бремен. Кажете сега, че няма съвпадения. Избрах си книгата заради майката, а сега щях да го рецитирам и на дъщеря й. Която може да е и моя дъщеря! Боже милостиви, защо ми го причиняваш това!

Сутринта едвам станах. Благодарение на двете патрончета метакса се осаферих и след душа заприличах на човек, който малко е дремнал. Петра ме чакаше в ресторанта на закуската. Пазеше ми мястото на своята маса. Аз бях вече готов за самопризнанията. Казах й за моята измама и немската ми свалка. Казах го артистично, на места с шепот, паузи и придихания. Добре ми се получи, мисля. Като за тържествен повод. Тя се смя дълго, стори ми се прекалено дълго. Събрах сили да й кажа истината, а очите й ме гледаха дяволито. Това не бяха очите на дъщеря, все пак отбирах малко от погледи, имах известен опит. Тогава ми каза – баща ми беше музикант, барабанист. Веднага ми изплува образа на пича с моряшката фланелка, който ми отмъкна Рита още на другата сутрин. Така ли, викам й, много интересно. Печелех време, атаката ме завари неподготвен. Бях взел други оръжия, тежки, и те сега подрънкваха комично. Дали пък не се шегуваше? Ама откъде-накъде. Всъщност, г-це Кириаку, защо си кръстена Петра? Кръстена съм на баща си, той е Петър като тебе. Тара-ра-раам! Дойде моментът. Беше време за последния ми коз, замислих го снощи, докато опразвах барчето. Козът „Фрау Константинова“. Абзацът на немски, който бях наизустил и ми се падна на изпита.

И я подкарах на езика на Шилер: „Още като те видях разбрах, че има нещо, което ни свързва. Начинът, по който отмяташ косата си, по който се смееш. Погледът ти ме влудява, не виждам никоя друга, а влакът е претъпкан. Какво направи с мене! Как променяш живота ми, а довчера не знаех за твоето съществуване!“. Фрау Константинова, ако тогава си била на 40, сега си на 90, ако си жива господ здраве да ти дава! Ако ли не – царство ти небесно!

Казах го. Мисля без грешка. Тя ме погледна ужасено – ти говориш немски и се правиш цяла вечер на луд! Не, не, признах си веднага. Тя умря от смях. И после каза – татко беше със страхотно чувство за хумор. Също като тебе. Защо беше, задавих се аз. Няма го вече. Почина като бях на седем. Така ме разсмя тази сутрин. Ставам, след час е лекцията ми. Ще се видим на обяд, непременно, чу ли!, каза Петра и тръгна. Непременно, повторих аз. Проследих я с поглед. Сякаш имаше моята походка. Петра. Музикант бил баща й, барабанист. Тъпанар!