Когато Сашо Морфов беше режисьор в Народния

Горе, на последния етаж на театъра, имаше една артистична кръчма, където отдавна, преди доста години, празнувахме рожден ден на Гого Лозанов.

Тече си купонът, а на съседна маса си седи дооооста пиян, непознат за мен гост, който е в режим „Ти мен уважаваш ли ме“ и „Защо моите пиеси не ги поставят“.

Броди си човекът от маса на маса и си задава тези въпроси. Явно му е хем обидно, хем много важно, хем се чувства много, ама много недооценен.

Долу, в театъра, върви прекрасната постановка на Сашо Морфов „На дъното“. Наистина прекрасна!

И изведнаж недооцененият автор скача и тръгва нанякъде и аз го чувам как тихо, но заканително казва, че ей-сега ще излезе на сцената и ще попита публиката, аджеба, него защо не го поставят.

Като човек с високо чувство за отговорност към театъра, а и понеже съм прекарала голяма част от детството си в тази сграда, аз знам, че това не са просто думи… Веднаж влезнал в сградата, ти просто отваряш една голяма метална врата и си зад кулисите, а от там до сцената има броени метри.

И се хвърлям аз като лъвица, за да спася спектакъла от истински погром. Успявам!

Ден по-късно минаваме с Джеки покрай театъра и изведнаж насреща ни Сашо Морфов. И Джеки му разказва как вчера съм спасила от истинска гибел „На дъното“.

Изслушва ни внимателно режисьорът и тихо казва: „Да, ама не е трябвало. Леко си притваря очите и добавя:„Това щеше страхотно да се впише“.

Е, те този човек днес е уволнен дисциплинарно от един друг човек, чието име аз дори не знам…

* От Фейсбук профила на автора