Кой се усмихва зад позорната екзекуция на Дария Дугина

Когато Цветан Стоянов пише незавършения критически анализ, свързан с особените отношения между Достоевски и Победоносцев – „Геният и неговият наставник”, начева със знаменателното изречение – „ Тази тема е тъмна и болезнена, и дори по особен начин криминална”.

Разбира се, няма никаква нито пряка, нито косвена аналогия, защото нито Дугин е гений, нито Путин-Победоносцев.

Взривяването на дъщерята на Александър Дугин (убеден съм, че точно тя е била нарочената жертва, а не баща ѝ, после ще обясня защо) е не само криминална тема. Това е тема политическа, екзистенциална и сътресителна. Тя ни връща назад, но ни отпраща и напред. В тъмното.

Нечовешкото разкъсване на един живот на фона на баталното платно в Украйна беше коментирано посредствено, дори просташки. С елементи на злоба, която е непонятна за мен. Затова ще опитам, доколкото мога, да избягам от всякакъв вид емоции при интерпретациите ми. Но ще е необходимо да се върна назад в миналото.

А назад е зрачно и призрачно. По същия начин, както и напред.

Бързам да спомена, че разсъжденията ми са лични и нямат нищо общо с официалните и неофициални версии на истината по въпроса, която така и няма да излезе наяве. Поемането на отговорността за убийството от хипотетичната национална републиканска армия на Русия или мистериозната дама от украинските служби е нещо като червен пясък в очите, замъгляващ аналитичния и синоптичен във времето контекст на събитието.

Дугин по мое мнение, увлечен в политическите си страсти, загуби духовно равновесие. Той често бе упрекван и то не без основание, че е „джудже, стъпило върху раменете на великани”. Фраза, с която средновековните философи са се сравнявали с античните философи, най-вече с Платон и Аристотел. Епигонството на Александър Дугин се основава далеч назад в историята на Русия и е положено върху раменете на такива имена като Пушкин, Достоевски, Леонтиев, Соловьов, Тютчев, Хомяков, Карамзин, дори Бакунин, както и редица други писатели и философи, но и маргинали в дореволюционна Русия. Забележителни посвоему, но апологети на панславизма под крилото на руския свят, на християнството под покровителството на руското православие и на самодържавието като съюз между цар и народ.

Подготвяйки се за тази статия трябваше да прочета доста позабравени, но смътно мяркащи се в спомените ми текстове.

Дугин глобализираше русизма в исторически план и почти сакрално и профетично му поставяше като корона една  геополитическа нимба, загатната отдавна. Той не е моментен фотографски феномен, а част от калейдоскоп с огледала, завъртян твърде отдавна, но продължаващ да се върти и сега. Всъщност, тезите на Дугин не са нищо ново. Дори приписваното му неоевразийство е лансирано от германския социолог Хаусхофер. Но да се върнем към Русия.

Александър Пушкин още в началото на XIX в. задава сублимния въпрос –

„Ще се влеят ли славянските потоци в руското море? Или то ще пресъхне?”

По-късно Тютчев нарича Русия „втора Европа”, която се опира на славянското единство, а руския човек- носител на просвещение.

Хомяков заявява, че руското православие не е спасението на човека, а спасението на човечеството.

Карамзин пише до Александър I в отговор на желанието на императора да възстанови Полша, нещо до болка познато – „Ние превзехме Полша с меч. Тя вече е наше право, което всяка държава има от само себе си, защото е съставена от завоевания. Историческото дело е извършено и то вече е свято. За Вас Полша е законно руско владение”.

А Достоевски с апломб изрича, че идеята за братство не може да бъде установена на Запад. Защото на Запад няма братство. И допълва: „Русия не е само една застояла маса. Всичките осемдесет милиона от нейното население са като един човек и представляват такова духовно единство, каквото разбира се, няма никъде в Европа.”

Достоевски обаче е разтревожен, че Русия като велика държава ще рухне между менгемето на привнесения западен либерализъм с неговата толерантност и местните радикални революционни бесове. В романа му „Бесове”, Шигальов е образът, който представлява тези революционни лудости тръгвайки от пълната свобода и достигайки до абсолютната диктатура. Основната му идея е, че 90% от обществото трябва да бъде подчинено от останалите 10%. Равенството се постига чрез налагането на полицейска държава, държавен тероризъм и унищожаване на интелектуалния, артистичен и културен живот. Шигальов пресмята, че трябва да бъдат убити стотина милиони души за достигане на целта.

Александър Гелевич, освен като философ, се изживява по някакъв начин и като литературен герой.

Сега вероятно става ясно откъде произлизаше призива на Дугин- „Убивайте!”, който може да се приеме и като углавно престъпление. Затова обаче си има съд, а не взрив.

Злощастието, което го сполетя, не е свързано само с неговата обществена и политическа дейност, както и с тази на покойната му дъщеря. Това е цялостен катаклизъм на националистичният политически и интелектуален елит на Русия, който се е вторачил в миналото. Едновременно защото не го е разбрал напълно и защото то е някакъв спасителен пояс за настоящето.

Все пак въпросът е, кой има полза от тази зрелищна екзекуция? Необходимо е отново да подчертая, че тезите които ще развия са следствие само на собствени умозрителни спекулации, чиито заключения може би съвпадат с други подобни.

Първо. Дугин и Путин отдавна не са в толкова близки отношения, както ги описват. Дори бих казал, че отношенията им днес са някъде в синевата. Гледал съм лекциите на Дугин в YouTube от философски не от идеологически интерес, когато беше в обкръжението на Путин. Тогава той беше далеч по-умерен.

Дугин изобщо не е „Мозъкът на Путин” да не говорим за „ Распутин на Путин”. Между висшите военни има достатъчно распутиновци. И шигальовци не му трябват. Впрочем, ако трябва да наречем някого „Распутин на Путин”, то това за съжаление е любимият ми актьор Никита Михалков.

Дугин вече е излишна радикализирана тежест на руския президент, който трябва да лавира между либералите и националрадикалите. Точно както препоръчва Достоевски. Идеологията на Дугин освен това изобщо не е оригинална и самодържавника на Русия може и сам да си я формулира.

Не случайно Путин цитира напоследък Петър Първи без да се нуждае от опорките на философа.

Второ. Показният взрив твърдя, е насочен точно срещу дъщерята, а не срещу бащата. В широкия контекст трябва да спомена за романа „Тайният агент” на Джоузеф Кондрад. В него се разказва за руският агент Верлок, който се опитва да взриви „Гринуичкия меридиан”, за да предизвика национална криза. Сюжетът е по действителен случай от 1894 г. и проследява един неуспешен опит за взривяване на „Гринуичката обсерватория“. Подобен вид злодейства са съвършено радикални и същевременно тотално безсмислени. Така изглежда. Но не е. Напротив. Такива актове са напълно оправдани символно.

Младата и симпатична жена не е само жертва на терор. Тя е жертва на вражеско мракобесие срещу красотата на Русия. Тя е символна естетическа жертва. И това бащата Дугин го разбира най-добре.

Трето. Дугин в никакъв случай няма да заподозре Путин в подобно вандалство. Следващите му призиви ще бъдат не „Убивайте!”, а „Побеждавайте!”. Либералите в Русия (които може би са организирали убийството), украинските предатели (обичайните заподозрени) и западната цивилизация ( вечният враг).

И накрая. Убийството на Дугина е перфектен претекст за още по-груб терор навътре и извън Русия. Надявам се става ясно, кой има полза от тази позорна инквизиция. Но ако трябва да бъда кратък, експлозивът под колата на Дугина беше поставен от руската история.