Локомотивец: Котков обичаше мръсно кафе – със 100 грама коняк вътре

„Благородна душа – 20 стотинки да има, ще ти ги даде, ако му ги поискаш. Каза ми – тренирай футбол, но никога не се възгордявай, никога да няма надменност у теб. Идваха цеденевисти, локомотивци, слависти, левскари да гледат него, неговия майсторлък. Идваха от чужбина – той вика не, аз в друг отбор няма да играя, освен в Локомотив“. Това разказа дългогодишният фен на Локомотив София Благой Благоев пред БГНЕС навръх рождения ден на легендарния български футболист Никола Котков.

Котков, който загива трагично в катастрофа заедно с Георги Аспарухов-Гунди през 1971-ва година, е роден на 9 декември 1938. Той е едно от най-големите имена в историята на Локомотив София, където прекарва голяма част от кариерата си и става шампион на България през 1964, но не приема насилственото обединение със Славия и поради това преминава в Левски пет години по-късно.

Благоев, който е верен на столичните „железничари“ вече близо 70 години, е имал честта лично да се познава с Котков. „С Котков се запознах вкъщи. След един мач на Локо Пловдив баща ми доведе вкъщи Спиро Дебърски с жена си и Котков с жена си. Той си пие винцето, пуска шеги, говори се само за футбол. Никакви певици, никакви жени, никакви артисти. Само за футбол. Тогава Котков ми каза – тренирай футбол, но никога не се възгордявай, никога да няма надменност у теб. Благородна душа – 20 стотинки да има, ще ти ги даде, ако му ги поискаш“, сподели Благоев, който разказва за някои от най-паметните мачове с участието на Котков, които е гледал на живо.

“Той беше душата на отбора. Играем с Марек на стадион „Васил Левски“, защото вече бяха разтурили игрището на Захарна фабрика. Котков със силна простуда – с две фланелки и яке, май или юни, трепери на резервната скамейка. Не играе, отборът не върви, 1:1 първото полувреме. Няма вътре организация, същите футболисти са играли много мачове и са побеждавали, този мач не върви, него го няма на терена. И Берков му вика ще влизаш. Навлечен с тениски, цялото второ полувреме беше на центъра, най-много да направи 5-6 крачки бягане и обратно, и само раздава пасове. Като се преобрази онзи отбор, благодарение на него, вкарахме още три гола и ги бихме 4:1. И дойдоха играчите на Марек да поздравят Котков какъв лидер на отбора е“, спомня си Благоев, който също е играл футбол в младежките си години.

“Един мач на националния отбор, който се игра в София. Отборът е събран от треньора Витлачил на лагер в хотел Славия. И Котков е приет, Витлачил не го обичаше много, защото си попийваше. Котков го приеха, благодарение на това, че Гунди каза, че ще играе с Котков. И вечерта преди мача Котето към 10 часа изчезва. Къде е ходил, какво е правил, почват да го търсят, към 12 се прибира. Събира ги спешно Ангел Солаков, председател на Футболния съюз и решават Котков да не играе на следващия ден с Португалия, да го отстранят. Гунди се умълчава, взима си чантето и казва: “Коте, тръгвай с мен” и напускат. „Аз също няма да играя, докато Котков не играе“, казва Гунди. Хайде нова среща правят ръководството и решават да му простят на Котков и да играе. И на другия ден бием с 3:1 Португалия – с два гола на Котков и един на Гунди. Тия дето ги обвиниха, че са пияници и че развалят дисциплината. Ето какво представляваше Котков. Гунди го разбра. Приятели незаменими, незаменими. Неразделни приятели”.

“Ние ходехме само заради него на мачовете. За мен беше удоволствие да отида да го гледам. Той учеше Начко (Михайлов) на неговите навици. Как да играе с топката, как да я загръща, как да я пази, как да прилага даден удар, как да бие корнери. Начко е вкарал най-много голове от корнер, благодарение на Котков. Ние се събирахме много хора в тяхната махала да гледаме как той предава знанията си на Начко. Предава знанията си и на другите футболисти – на Митко Мумджиев, на Митко Цеков, на юношите. Не се скъпеше да си крие занаята, майсторлъкът си го показваше на всички. А той самоук, кой му е показвал на него?”, разказа още Благоев.

„Идваха цеденевисти, локомотивци, слависти, левскари да гледат него, неговия майсторлък. Идваха от чужбина – той вика “Не, аз в друг отбор няма да играя, освен в Локомотив”. Това му бяха думите. Аз съм израснал тук, в Локомотив, всичко каквото искам, го имам – любовта на хората имам, уважението имам, треньорите, съотборниците, всичко имам. Не ми трябват много пари, за какво са ми. Важното е да имам, колкото да играя футбол“.

Със сълзи на очи Благоев си спомня за черния 30 юни 1971-ва година, когато научава, че Гунди и Котков са загинали. „Котков е на тренировка. Гунди го карат да отиде да играе бенефис във Враца, юбилей на Ботев Враца. Той взима и Котков, приятели. Качва го в алфа ромеото и тръгват за Витиня. На Витиня спират на бензиностанция, зареждат бензин и качват един офицер от армията, на стоп чака да върви към Враца. Преди последния завой изскача от един черен път една цистерна с бензин, която е зареждала машини в дерето. Изскача и се качва на асфалта и да поема посока София. Той не се оглежда достатъчно добре, а и Гунди е карал с висока скорост, че закъснявали за тоя мач. И се удрят челно в резервоара, той е между кабината и каросерията. Изгарят като факли, няма кой да им помогне, не може да им се помогне. Следобед по новините казаха Гунди и Котков са загинали. Народът върви, без да ги познава и плачат със сълзи за тая трагедия. Това не е вярно, не може да е вярно, почват да се въртят железничарски телефони. И се потвърждава истината”.

“Погребението ще е след два дена. Съобщават, че саркофазите с тленните останки ще минат по пистата за „Герена“. Ние с баща ми тръгваме за София, не можем да оставим Котето, мама плаче. В София от гарата всичко е насълзено. Такава трагедия на света не е имало. На стадиона се блъскаме, народ, народ, народ, по пейките, прави, седнали, по пистата. И казаха милиционерите, че ще мине колата със саркофазите, малки ковчежета бяха. Не минаха, директно казаха, че отиват на Орландовци, на гробищата. И като се юрна народът. Началото на процесията беше стигнала гробищата, краят още е на стадиона. Колко народ, казват над 200 хиляди души. Изкараха пожарни да разпръснат народа – срязаха маркучите. Всичко плаче, всичко бърше сълзи, всичко проклина”.

“Ангел Солаков скри това погребение. На другия ден веднага го уволниха. Той беше генерал, член на ЦК беше. Милко Балев отговаряше за Левски, Добри Джуров отговаряше за ЦДНА, всички гласували анблок Ангел Солаков да изчезне от хоризонта на България, от политиката. Той е изкупителната жертва. Колко е виновен – той дава зор за това посещение във Враца. След 4-5 месеца излязоха песни за Гунди и Котков. И ние отидохме с един мой приятел и жена му с кола в Скопие. На границата ни предупредиха да не внасяме никакви плочи с тия песни. Обаче аз накупих десетина плачи, тук ги мушнах, в колата под постелките отдолу, прекарах ги. Знаеш ли какви пари са ми давали да продам една плоча? Още по-лошото, че като тръгнеш да минаваш за Витиня, не ти дават да спреш да положиш едно цветенце. Аз пътувах много, защото работех като снабдител в един завод, минавам оттам, слизам и той (милиционера) изскача иззад дървото и ме лови, взима ми цветята и ме хвърля настрани. Народът се възмути, 2-3-4 години, да се забрави тоя случай, това искаха управляващите тогава”, спомня си Благоев.

Дългогодишният локомотивец си спомни и за някои срещи с Котков и премеждия след мачове на любимия отбор. „Имахме 63-та година на тоя ден, рождения му ден, мач в Дупница с Марек. Там се играеше изключително трудно. Имаха много голям отбор, с близнаците Петрови – Венци и Иван, Сапинев, Белчински, Паргов. Бяха били 2:0 Байерн Мюнхен. Пенчо Кубадински тогава беше министър на транспорта и дадоха един специален влак с десетина вагона. Напълнихме влака, 500 души ли бяхме, много народ. Ние сядаме и почваме, маричани седнали от другата страна и ни псуват. Имаше милиция, обаче тя си кротува и наблюдава. В 9-та минута на рождения му ден, 9-ти декември, Котков вкара на Марек. Изпраска една тупалка и в мрежата. След това 80-90 минути близо мачът се играе на нашата врата. По голлинията лази топката, Сиамската котка Иван Деянов не пуска, разтяга се навсякъде, целият се беше ожулил. Издържахме. Като свърши мача, като ни подгониха ония с тухли, с камъни, дървета, ние бягаме към влака. Аз бях с едни мокасини и някой ме настъпи отзад и ми падна едната обувка. Къде да я търся – давай, с една обувка се качих във влака, там свалих и другата и по чорапи. На гарата като слязохме, до ЦУМ правихме шествие, манифестация. И само „Котков, Котков, Котков“. До 1-2 часа скандираме, кой къде намерил от някое капанче биричка или по една ракия. Чак в 2 часа се прибрах в Красна Поляна по чорапи“.

„Юношите и мъжете играха контролен мач в Захарна фабрика. Гледахме мача и си тръгваме с трамвая и Котков се качва с нас. Ние поизчакахме малко футболистите, с тоя моабет, с оня разговор. Драгомиров много го бъзикахме, Котков го бъзикаше, викаше: Кой е най-добър на карти? Драгомиров. Кой е най-добър на резервната скамейка? Драгомиров. Кой най-много анцузи търка на скамейката? Драгомиров. И се бъзикаме, майтап, голям колектив. Пита ни къде отиваме и ние му казахме, че се прибираме. Хайде с мен идвайте, имам нови карти – и бръкна и извади смачкани пари. Сигурно им бяха дали премии. Къде, къде, в Банишора в една кръчма. Влизаме в кръчмата, всичките станаха от масата: Коте, Коте, Коте! Той се върна до вратата, врътна ключа и вика на бармана: На всички по едно питие от мен. И изсипа картите на масата. Коте, а за теб? Нали знаете, едно мръсно кафе – 100 грама коняк в кафето“.

Благоев си спомня, че фенове на Котков често са изпълвали пероните, където се е очаквало да пристигне отборът на Локомотив София. „В Шумен – хиляда души, почернял е перонът. Той там и го изпращат. Не го пускат, влакът закъснява, не може да тръгне. Така го обичаха хората“, завършва той.

Никола Котков е една от легендите на Локомотив София, където играе 12 сезона. След това за кратко е част от ЖСК Славия, преди да премине в Левски през 1969 г. Записва общо 322 мача в А група, в които бележи 163 гола. Футболист №1 на България за 1964 г. В периода между 1962 и 1968 г. изиграва 26 двубоя и бележи 12 гола за националния отбор на България. Участник на Световното първенство в Англия през 1966.