НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ: Гледам на света с очите на 16-годишен

Г-н Йорданов, какво Ви дават емоционално като артист срещите на живо с публика?

– Оказа се, че без публика не мога. Всъщност, защо човек пише стихове? Нали, за  да сподели това, което го вълнува с другите. Поезията не е самооглеждане в огледалото. Разбира се, докато пишеш, ти си сам със себе си. Обикновено, пиша, когато нещо ме измъчва. Когато напиша стихотворението, внезапно ми олеква.  Но искам да го споделя с моите приятели, да усетя дали си е струвало да го напиша, и дали то ще ги развълнува.

Аз съм от поетите щастливци, които не разчитат само на излязлата отпечатана книжка. Имам възможност, поради близостта ми с театъра, да проверя веднага какво се е получило.

Какви са първите Ви спомени от Вашия дом – сцената?

– Трябва да се върна много назад, когато с моите най-близки приятели от ученичеството Тодор и Димитър създадохме свой куклен театър и показвахме „спектаклите“ си на децата в махалата. Сами си пишехме пиеските, сами си правехме куклите и всеки играеше по няколко роли едновременно. След години диригентът Емил Чакъров ми призна, че е отраснал с нашия куклен театър като пет-шестгодишно детенце.

На какво Ви научи сцената и промени ли се по някакъв начин връзката Ви с нея през годините?

– Преди всичко, сцената ме научи на издръжливост. Какво ли не съм преживял през тези 60 години. И забрана на няколко мои пиеси, и уволнение, и триумфи, и безкрайна радост от успешна премиера. Бил съм на щат в два театъра като драматург и режисьор – Бургаския и „Възраждане“. Но съм поставял пиеси поне още в десет – в България и чужбина. Когато разтуриха „Възраждане“, не се отказах от сцената. Продължих своите рецитали. И досега, дори, когато съм на преклонна възраст. Сцената е моят дом – така съм я възприемал винаги и такава песен написах, която стана заглавие на последния ми моноспектакъл в Бургас преди няколко дни.

„Ненадейно ме бодна забравена болка за театър“, пишете във „Все още“. Кой беше моментът, в който осъзнахте, че театърът Ви липсва след близо 10-годишна пауза?

– Така стана, че моите пиеси, и особено „Убийството на Гонзаго“, се играеха в много театри в чужбина и получавах покани и видеозаписи, но не отивах на премиерите. Наистина, един ден ме „бодна тази забравена болка за театър“. И тогава поставих „Убийството на Гонзаго“, а наскоро и „Каквото такова“ в Народния театър. Както и „Две жени, без да се брои мъжът“ в “Сълза и смях“.

Ежедневно публикувате стихотворения във Фейсбук. Имате дори стихотворение, посветено на социалната мрежа. Защо е толкова важна връзката с публиката онлайн?

– Това започна като на шега. А се оказа, че няма начин да го спра. Просто моите приятели във Фейсбук не ми позволяват.

Тъй като съвсем разредих срещите си с публиката, всяка публикация на ново стихотворение стана за мен нещо като премиера и отзивите, които са в трите ми страници – всеки път над хиляда – ми дават самочувствие, че още мога, че не съм съвсем „изкукуригал“.

Една от темите в творчеството Ви е младостта, която едновременно си отива, но и не напуска духа Ви. Изкуството ли е един от начините всеки от нас да запази детското, младежкото у себе си?

– Знам ли… Така или иначе, уж, все се оплаквам, че съм адски остарял, а всъщност гледам на света с шестнайсетгодишни очи.

Казвате, че „сега има пълна свобода, но и пълна незаинтересованост към това какво мисли интелигенцията“. Каква е ролята на изкуството във формирането на обществено мнение?

– За съжаление, напоследък ни управляват хора, които нямат никакво отношение към изкуството. Не искам да обобщавам, но и хората на изкуството не показват своето отношение към властта. Въпросът е за материалното оцеляване, което, разбира се, е много важно, но не може да замени ролята на изкуството като коректив и стимулатор на общественото мнение.

Темата за любовта като израз на чувства към любим човек, но и към майката-родина също присъства често в произведенията Ви. Достатъчна ли е тази обич към страната, за да запази или върне младите хора, които все по-често желаят да търсят реализация в чужбина?

– Това е стара моя болна тема. Но не са виновни младите хора, виновните сме ние, които вече 30 години съсипваме родната си страна. И докога? Страшното е, че все още няма и лъч надежда да се променим.

В „Нежна песен“ пишете: „Трепем се от колко време все за кокала суров / без онази извънземна стара нежност и любов. / Озлобели, огладнели / ще я умъртвим съвсем / и тогава, озверели / можем да я изядем“. На какво според Вас се дължи това „озверяване“?

– То идва от нашите политици, които насадиха тази омраза един към друг. Народът се умори да ги слуша, но все още не може да се освободи от тази нетърпимост към мнението на другия. Не забелязвате ли, че все по-често се идеализира миналото и това в много случаи е справедливо…

Какво предстои след „Сцената е моят дом“? Ще представите ли спектакъла и в други градове?

– В интерес на истината, имам доста покани, но не смея да твърдя, че ще тръгна да пътувам. Трябва да се уверя, че изглеждам сравнително добре, за да не будя съчувствие.

Недялко Йорданов е роден на 18 януари 1940 г. в Бургас. Завършва образованието си през 1962 г. в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където учи българска филология. В периода между 1962-1963 г. е учител по литература в Малко Търново. След това започва работа в театралните среди. От 1963 г. до 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър. През 1980 г. става главен редактор на алманаха „Море“. 

През 1990 г. се мести и заема поста драматург на театър „Възраждане“ до 1999 г. Докато работи в театъра, режисира пиеси, сред които „Мотопедът“ (1975), „Старецът“ (1977), „Любов необяснима“ (1977), „Кажи ми, Кармен“ (1979).

Започва да публикува поезия през 1954 г. в бургаския вестник „Черноморски фронт“. Сред стихосбирките му са „Момчето което говори с морето“, „Едно дете говори с баща си“, „И все пак любов“, „Всичко ще изпитаме“, „Любовна лирика“, „Епопея на незабравимите“, „Часът на истината наближава“, „Все още“ .