Никола Додов: Да разказваш вицове от сцената не е театър

Г-н Додов, след култовия „Мармалад“, „Каквато ти ме искаш“ и „Ричард Трети“ в Народния театър, „Комедия на слугите“ в Армията и „Ако нямах лоши сънища“ в театър „Азарян“, какво стана с Вас? Скрихте ли се от театъра?..

Това си е най-естественото развитие. Първо, има един важен момент. Мина много време, откакто нашата група е заедно – от 1981 година, от ВИТИЗ (Сега – НАТФИЗ, Национална академия за театрално и филмово изкуство – бел. а.). За съжаление, не всички са между живите… Аз съм привърженик на естествения процес. Предпочитам да играя в отбор, отколкото соло. Така че просто не се случва. Засега. Въпреки че театърът е много по-сериозна територия от телевизията. Аз съм на standby за момента, в който се появи възможност.

Често Ви представят като независим актьор. Какво означава да си независим актьор в България? 

Не знам какво визират под независим… Аз последно бях на заплата през 1990 година – в Младежкия театър. И оттогава предпочитам да се чувствам по-скоро свободен, отколкото независим. Така съм го избрал. Мен ме интересуват проекти, в които има хора, които са на една вълна.

Какво е да си свободен актьор в България?

Сложно е, много сложно. Трябва да имаш още поне две-три професии, за да се върже финансово фигурата. Означава човек да разполага с времето си и да прави свободния избор. Защото, ако съм на щат, трудно бих отказал нещо, съгласно договора, който съм подписал. Но, така или иначе, вече тридесет и две години съм, каквото и да значи, свободен актьор… Аз съм завършил строителен техникум, имам отношение и към тази материя. Автомобилите също са ми страст…

Завършвате в класа на Любомир Кабакчиев, наричан най-големият демократ в театъра. Защо, от Ваша гледна точка, е наричан по този начин?

Кабакчиев беше страшно благ, страшно мек. Нямаше никаква агресия по отношение на педагогическия процес. От него съм запомнил една дефиниция за театъра, която за мен е страшно вярна. Още първият ден той ни каза: „Момчета и момичета, театърът е нещо като да пишеш на пясъка между две вълни“. И това ми е останало в главата… Демократ беше. Наистина. И оставяше всеки един от нас да си намери неговото. Беше изключителен човек и педагог.

Тази свобода Ви е запазила или Ви е развила – Вас лично, като актьор?

Трудно бих дал съвсем точен отговор. Преди да вляза във ВИТИЗ, бях реквизитор в Театъра на армията – Наум Шопов, Любомир Димитров… Това бяха хора, от които  съм се учил. Най-важното в този занаят е самообразованието и срещите с личности – не само като актьори, но и като хора. Защото, в крайна сметка, моралът е фундаментът, върху който градим всичко останало.

Говорите за срещите с личности. Вашето име неизменно се свързва с Теди Москов – какъв беше и какъв е сега той за Вас?

Той си беше Теди и в момента си е Теди. Той е човек, с който, се надушихме във ВИТИЗ. Не само с него, но и с Мая Новоселска. Когато формирахме трупата на „Ла страда“, всичко беше една платформа, която беше преди всичко свобода. Тоест, всичко е доброволно и неистово. Все пак ние имаме много малко представления, но те бяха играни между 300 и 400 пъти.

„Опитваме се да запазим добрия тон и естетическото здраве на публиката“, казвате през 2016 година. Опитите продължават ли?

Разбира се, доколкото това е възможно. За съжаление, в резултат на телевизионни звезди, се появи една територия, която аз наричам „театрално Илиянци“ – където има нещо, което е ерзац театър и публиката лека-полека се възпита като футболната публика „Левски“-ЦСКА. Всеки удар с глава е реакция.

Когато гледах за първи път представление на Теди Москов в Хамбург, ми направи много силно впечатление, че театралната публика слуша и гледа театъра като симфонична публика. Тоест, не завърши ли пасажът, няма никаква реакция. Докато тук много колеги се научиха да разказват вицове от сцената, което не е театър.

Този тон, да го наречем неестетически, преобладаващ ли в момента? И въобще, интересувате ли се от това, което се случва на театралната сцена? 

Разбира се. Нормално е. Стана много цветно, много шарено в театъра. Има от до. За съжаление, доста малко са добрите попадения. Това е проблем, който забелязах и в Германия, когато играехме. Едно представление, което можем да наречем изключително, тогава беше едно към двадесет. Мисля, че тук пропорцията е различна, може би едно към петдесет.

Ако сега, а не през 1988 година, беше поставен „Дзън“, щеше ли да разбуни духовете?

Интересен въпрос. В крайна сметка, театърът е  дишащ организъм… Надали… Най-малкото, защото ние започвахме спектакъла, блокирайки „Раковски“ в рамките на половин час, без всякакво разрешение. Мисля, че сега ще ни приберат на десетата минута. Това беше стечение на обстоятелствата… Ние дойдохме в „Сълза и смях“ с конкурс, извикахме Възкресия Вихрова (Вихърова е режисьор на „Дзън“  –  бел. а.), и де факто бяхме самостоятелна трупа. Дойде 1989 година и всичко се разпадна. Не смятам, че би имало същия ефект. Делят ни все пак доста години.

В наши дни има ли такива постановки според Вас – които да разбунват духовете истински?

Ако има, аз не съм ги гледал.

Спокоен ли е театралният живот в България? 

Не мога да се натоварвам с такива квалификации, защото не познавам… Думата спокоен не е подходяща за театъра. Какво значи „спокоен“? Да приспим публиката? Няма нищо спокойно, ако е стойностно. Всичко се прави с много усилие и голямо търпение.

Имам предвид не само на сцената, а по-скоро административно – дали актьорите имат комфорта да играят…

Не смятам, че има. Но това е казус, който никога няма да бъде решен.

Говорили Ви се за „Улицата“?

Да, разбира се. Това беше най-хубавият период.

Защо не се чува почти нищо за много от вас – от този период, за този актьорски състав, незабравим за много българи…

Борето Стоилов и Валери (Актьорите Борислав Стоилов и Валери Малчев – бел. а.), за съжаление, не са между живите. Изпратихме ги. Иначе, всяко нещо с времето си… Това беше един период от 7-8 години. Ние всички бяхме завършили заедно, бяхме изкарали заедно… Всичко се получи от само себе си. Никой не го е планирал. Просто не можехме да не го направим.

Останахте ли сплотени и след тези 7-8 години?

Няма нищо вечно. И на Молиер трупата си има формат, който не може да бъде надскочен…

А говори ли Ви се за улицата без кавички?

Разбира се. Улицата – това е живата пулсация. Човек, за да провери себе си, няма смисъл да ходи на доктор. Може да се разходи, да види дали понася тази среда, дали тя му понася… Зависи в каква степен си любопитен.

Вие как се чувствате – като човек на „Улицата“, в кавички, или като човек на улицата – без кавички?

Никакви кавички. Не. Аз не съм привърженик на кавичките. Затова си има дефиниции, които са точни…

Защо телевизията, а не театърът или киното, продължава да бъде „кралят слънце“, както казвате Вие, за някои актьори? 

Естествено. Не знам… Това за мен е някакъв феномен. Може би е много по-трудно да влезеш в театъра и да попиеш едно представление, да си харесаш актьори, съответно – текст, постановъчна работа. С телевизора е лесно – дистанционното ти е ръката, сега вече може и да се връща…

Триединството на театъра не може да бъде заменено. Телевизията е бацилът, който няма как да бъде изкоренен, защото е много комфортен – гледаш, когато искаш.

Вашето завръщане на малкия екран има ли тази сила, която имаше навремето с „Улицата“?

Не правя паралел. Пак казвам – всяко нещо е с времето си. Тук, в този сериал („С река на сърцето“ – бел. а.), е много приятно, защото екипът наистина е различен – поне от нещата, в които съм участвал.

Допада ми, а мисля, че допада и на зрителите – че интериор и екстериор са фифти-фифти. Защото, аз като видя двама човека, седнали зад едно бюро, в цял един епизод, знам, че ще говорят текст. Там не можеш да направиш чудеса. Докато във Видин, с тези прекрасни кадри на Андрей (Андрей Андреев – бел. а.), главният оператор, вкарват друго дишане. Съвсем различно е…

Може ли да се каже, че ролята на Христо е за Вас истинско актьорско  предизвикателство?

То всяка роля е предизвикателство. В конкретния случай аз знам как говори Христо, знам какво иска Христо, тоест той започна да си диша лека-полека. За мой голям късмет, Марто Макариев, режисьорът, е човек, с когото може да се работи само с поглед.

Например, тъй като съм екс-тираджия, му предложих да подкараме камиона и да кача малкия – за да видим едни взаимоотношения, които на мен ми бяха интересни. Той веднага се съгласи и направихме нещо, което мисля, че стана много приятно.

Снимките продължиха повече от шест месеца. Какво друго Ви впечатли като начин на работа?

На първо място – прекрасните колеги, с които имах щастието да работя. Има отбор. Аз съм играл водна топка и усещането за отбор, с който можеш да работиш с удоволствие, го има тук. Определено. Всичко – технически екипи, сценарни екипи, всичко е в играта, на всеки му пука. Което е най-хубавото.

А кое е най-силното качество на Вашия персонаж?

А сега! Хванахте ме! Може би, това е опитът да разбере всеки. Той е най-възрастният в отбора и вече разбирането доминира над присъдата. Христо, моят човек, не може да бъде съдия. Той не може да съди, той се опитва да разбира…

Ако излезем извън сериала, опитът да разбираш, не е ли някакъв масов генерален проблем в днешно време?

Много се пазя от такива квалификации, защото има страшно много аспекти на това какво значи да разбираш. Най-важното е да не оставяш след себе си обиден човек, и да не оставиш след себе си неразбран човек. Поне трябва да се опиташ… Полека-лека, с напредването на годините, човек си променя възприятията и най-вече – моралната позиция.

Това толерантност ли е или е въпрос на характер?

Това е комбинация от много неща, на първо място – от извървения път и какъв човек си. Не е нещо, което, ако не го може, човек може съзнателно да практикува… Това е все едно да питаме това дърво защо е точно тук и защо точно така се е разклонило. Така се е случило…

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

Аз съм човек, който обича да е в отбор, който заедно се забавлява и дава добри резултати.