Оставам в Украйна. Войната между българите е по-страшна от тази тук

Бях в предградията на Киев – Буча, Ирпин и други малки селца и градчета наоколо, където бяха руснаците по-рано. Това, което видях с очите си, е шокиращо. Едно е някой да ви разказва, друго е да го видите със собствените си очи. Всичко там изглежда сюрреалистично – разрушените сгради, ударени от ракети, с остатъци от живота на хората, навсякъде мирише на мърша… Оставаш без дъх, безсилен си да го приемеш.

Хората разказват ужасяващи неща. Жени и деца са били насилвани, има осакатени деца от руските войници, има починали деца от това насилие; има много изнасилени жени, които сега са бременни. Това не е шега и всеки, който оспорва истинността на тези ужасяващи действия на руските войници, е психопат.

Местните хора ми показаха и къде са се крили – в някакви малки зимници, където са държали провизиите си. Седели в тези подземни ниши с дни. Навсякъде има следи от шрапнели, куршуми и взривове и много възрастни хора са останали буквално без нищо.

Тук се чувствам спокоен въпреки войната

Въпреки всичко това Украйна е по-чиста и по-подредена от България, а хората са културни, възпитани, обединени от обща кауза. Опитват се да приемат всичко, което им се случва, не като край на света. Опитват се с общи усилия да се адаптират, да спасят живота си, да спасят държавата си и да продължат напред. Украйна не е страна от Третия свят. Киев е модерен град, по-модерен от който и да е град в България. Архитектурата прилича на австроунгарската, чешката. Дори по време на война всичко тук работи, за разлика от България. Да не говорим за чистотата – въпреки бомбите и ракетите тук улиците са чисти, защото хората имат култура за това – един боклук не може да видиш по улиците на Киев.

Последната ракета, която видях да пада в Киев, беше преди дни. Разруши един блок, а взривът се виждаше от балкона на жилището, в което живея. Едно момиченце пострада. Отидох там, за да помогна с каквото мога. В рамките на часове хората се организираха и се събраха да помагат кой с каквото може. Заедно разчистваха останките, помагаха на нуждаещите се, просто са много задружни и опитват да правят всичко заедно и да си помагат. Това е може би най-голямата разлика с България. Не е само някакво усещане, вижда се постоянно.

България с поглед от Украйна

Това, което сега се случва в България, включително ултиматумите на руското посолства, ми се струва като някакви отчаяни ходове за задържане влиянието на Русия върху България. Аз, като гражданин, нямам нужда от никакви доказателства какво са правили тези руски служители и дипломати – дали са били шпиони или нещо друго. За мен е важно решението, че ще ги махнат, дори само заради призива на руското посолство да събира пари за руската армия. Това е безобразие! Оттук, където виждам какво прави тяхната армия, такъв призив ми изглежда като терористичен акт. Да не говорим за така наречените „две гледни точки“, с които българските медии се опитват да представят войната тук, или сега – изгонването на руските служители и дипломати. Ако дойдете тук, ще видите, че гледната точка за тази война е само една!

Аз оставам в Киев, няма да се върна в България. В момента легализирам документите си, за да остана в Украйна и да помагам с каквото мога. Пренасям и бизнеса си тук. Това не е спонтанно решение. Аз съм от Стара Загора и повече от 10 годни прекарах в опити да дам всичко от себе си, за да се развие този регион. Инвестирах много – и пари, и знания, и умения, и време. Това, което получих в замяна, е, че след един протест в защита на Пирин подпалиха колата ми, арестуваха ме; и другото, което получих, е множество незаслужени дела. В един момент държавата от времето на ГЕРБ – началото на 2018-а, така ме притисна заради активната ми гражданска позиция по много теми, че оставането ми в България е почти невъзможно.

Аз съм компютърен инженер, работя за американска компания и нищо не ме задържа в България. Върнах се преди години в родината си, защото исках да помогна на България. В един момент осъзнах, че всичко, което правя, е да финансирам едни мутри – жалки хора, които не искат да виждат по-далече от своите интереси. Не искам да бъда повече част от това. Затова оставам в Украйна, където хората имат нужда от мен, уважават ме и знам, че всичко, което правя, до някаква степен помага и дори понякога спасява животи. За мен това е по-важно, отколкото да стоя в България заради илюзии.

Тук, в Украйна, ме е срам да кажа откъде съм. Не защото аз съм направил нещо лошо, а защото други българи, най-вече български политици, институции и част от гражданите, са създали едни впечатления за нашата нация, от които мен лично ме е срам. Войната между хората в България е по-страшна от реалната война в Украйна. Затова за момента няма да се върна. Искам да съм независим от всички мутри в България, които се чудят как да ми откраднат това, което аз съм изкарал с двете си ръце и с ума си. Надявам се някой ден да се върна в България, когато това се промени.

Защо Петко Петков – доброволецът, който от началото на войната помага на украинските бежанци да стигнат до България и който, въпреки бюрокрацията на министерства и институции, спаси много украинци, реши да заживее в Украйна. Разказва го пред Николета Атанасова в „Мрежата“ по програма „Христо Ботев“ на БНР.