Уилям Болдуин: Обичам хората въпреки всичко

Г-н Болдуин, има ли теми, за които не желаете да говорим?

– Единственото нещо, за което не бих говорил, е ситуацията с брат ми от снимачната площадка на „Ръжда“, тъй като нещата са в развитие. Това е много тъжна, трагична и злополучна ситуация, и очевидно е много, много странно, че се стигна толкова далеч. Има инцидент, безспорно. Оръжията на снимачната площадка не са отговорност на актьора. Има цяла група от хора – първи асистент-режисьор, координатор на каскадите, реквизитор, оръжеен експерт, който е най-важният човек. Всичко преминава през много хора. Затова не знам какво се е счупило по веригата и как зареден пистолет се е оказал в ръцете на брат ми на снимачната площадка. Не знам…  Не знам как е могло да стигне толкова далеч…

– Какви са впечатленията Ви от филмите, които видяхте в програмата на „Синелибри“?

– Има два типа филми – добри и много добри. Така че нивото на конкурсната програма е много добро. Има, може би, три филма, които могат да спечелят голямата награда, ако се съди по дискусията сред журито. И има още два филма, които също са много добри като продукционен дизайн, режисура, костюми, кастинг, актьорска игра, сценарий, операторско майсторство, осветление… Някои от темите са срещани и преди в киното, при други си казваш: „Еха, това беше красиво“. И част от причината да е красиво е, защото е оригинално, много различно.  Така че имаше от всичко.

– Бил сте президент на организацията The Creative Coalition, която е създадена от хора в изкуството през 1989 г., за да могат артистите да имат по-ефективна публична комуникация по политически и други теми. Защо е важно хората, които са обект на медийно внимание, да имат и да отстояват твърди позиции по теми, които не са непременно свързани с изкуството? 

– Бях президент шест години и част от консултативния съвет в продължение на 12 години, но не съм обвързан с организацията през последните 20 години. Престанах да бъда част от организацията, тъй като се преместих в Калифорния, за да заснема телевизионен сериал, а The Creative Coalition е базирана в Ню Йорк. По това време се роди и второто ми дете, така че се фокусирах върху кариерата си, а и по-важното – върху това да бъда баща.

Не мисля, че е задължително артистите да изразяват позиция. Ако тези хора изберат да не го правят, тяхно право е и аз нямам проблем с това. Но, ако решиш да го направиш, трябва да го правиш с отговорност, а и да се надяваме – конструктивно и по позитивен начин. Трябва да го правиш с отговорност.

До известна степен, аз също мога да говоря глупости. При това ще звуча сякаш знам за какво говоря, защото знам всички сложни думички. И ще звучи така сякаш съм по-навътре в темата и имам повече познания, отколкото в действителност.

Хората ме питат дали искам да напусна шоубизнеса, да се кандидатирам за политическа длъжност и да бъда политически ангажиран. Моят отговор е „не“. Моята сила, всъщност, е в моята популярност. Това, което ще помогне повече за темите, за които се застъпвам, е да съм по-голяма звезда. Всеки път, когато участвам в хитов сериал, ме канят във всички токшоута. Свидетелствам в Сената на Съединените щати, свидетелствам в Камарата на представителите. Обичат да ме използват, защото съм актуален сега – имам чакан филм, който излиза в петък, звезда съм в сериал, който печели награди и т.н.

Когато бях начело на The Creative Coalition, се появявах във „Фокс нюз“, Си Ен Ен, при Бил О’Райли, Бил Мар, Крис Матюс. Това са все политически предавания, в които гостуват конгресмени и сенатори. Канеха и мен, защото съм активист, който е отдаден. Освен това съм учил политически науки в университета и съм работил за кратко в тази сфера. Така че за човек, идващ от Холивуд, имам малко повече опит. С други думи, аз не съм актьор, който е станал активист. Аз съм активист, който е и актьор.

Има и нещо странно в тези предавания. Когато станаха атентатите на 11 септември, когато отивахме на война в Афганистан и после в Ирак, в тях участваха конгресмени, сенатори, демократи, републиканци, генерали, адмирали… И накрая канеха мен, което е лудост. Те бяха толкова несигурни в рейтингите си, че смятаха, че ако в предаванията участват конгресмен, сенатор и генерал, никой няма да гледа. Затова нека сложим и филмова звезда около тях!

Ако съм служил във въоръжените сили и съм участвал в първата война в Персийския залив през 1991 г., а сега съм голяма звезда, но все пак имам тази експертиза – това би било друга история. Но аз съм Били Болдуин – човекът с Джулия Робъртс, Шарън Стоун и Синди Крауфорд. Защо ме питате за Джордж Буш, войната и всичко това? Излагате се.

– Ако трябва да посочите само едно нещо – без какво не може един добър филм?

– Не знам как да направя това, но мога да кажа, че моите любими филми са поне десет. Ако трябва да избера сред тях, това ще е един филм, който Марлон Брандо засне през 50-те години на миналия век. Във феноменалния каст са Ева Мари Сейнт, Карл Молдън, Род Стайгър и Лий Джей Коб. Режисьор е Елия Казан. Филмът се казва On the Waterfront („На кея“) и ми носи различно преживяване, защото съм израснал около този свят.

Карло Гамбино от престъпната фамилия Гамбино живееше в моя роден град, на една миля от къщата ми. Имаше хора в престъпното семейство Гамбино, които бяха наемни убийци. Те бяха и бащи на мои приятели. Но, когато съм бил ученик, не съм знаел за това.

Този филм, On the Waterfront, за профсъюзите, организираната престъпност и сините якички, които са работили с пристанищните работници на пристанището на Ню Йорк и на брега на Джърси, се развива в онзи свят. Това е нещо, което наистина резонира с мен, защото това е поколението на баща ми и на дядо ми. Това беше техният живот, така че е много силно и значимо за мен. Ако бях на остров и трябваше да гледам само един филм отново и отново, предполагам, че това щеше да бъде този.

– След премиерата на Billie’s Magic World в Италия посочихте, че според Вас има разлика между американската и европейската публика. Каква е тя?

– По същество, американците са нещо като ракети, търсещи топлина. Те търсят най-горещото, най-актуалното нещо в момента и нямат спомен за това какво се е случило преди пет години, преди 10 години или дори преди пет минути. И забелязах, че почитателите на киното в Европа ценят повече същността на твоята работа.  Тук, в Европа, има повече хора, с които мога да говоря за кино, за филми, които съм правил през последните между 15 и 35 години.

– Защо сега беше подходящият момент за съвместен филм с брат Ви – Алек Болдуин?

– Винаги сме искали да работим заедно. Този филм и този филмов жанр нямаше да бъдат първият ни избор, въпреки че се забавлявахме. Но беше след инцидента, снимахме в Италия с екип, с който той беше работил веднъж, а аз – поне пет пъти. И аз им предложих следващите ни два филма да са с брат ми, Алек. Това се случи точно след пандемията – нямаше работа и затова бях сигурен, че ще е много щастлив от това предложение. Той не излиза евтино, но направиха всичко възможно да се чувства добре в Рим. Дойде за две седмици, изкарахме си чудесно, след което се прибра вкъщи при седемте си деца. Щеше да е по-сложно цялото му семейство да дойде за месец в Рим.

– Кое е най-интересното или необичайното нещо, което сте правил за подготовка за даден филм? 

– Заради „Роден на 4 юли“ се обучавах като военен в джунгла, във Филипините. Във „Вътрешни афери“ играех ченге в Лос Анджелис, поради което участвах в полицейски акции за наркотици. Истината е, че аз исках да стоя в полицейската кола и да наблюдавам отстрани, но ми беше казано, че това е по-опасно за мен. Просто защото могат да ме застрелят. За „Обратна тяга“ тренирах един месец с пожарната в Чикаго. (Тук Уилям Болдуин става и започва да разиграва реална ситуация от обучението си – бел. а.).

– Известен факт е, че преди да започнете да се занимавате професионално с кино, сте изучавал политически науки. Какво Ви провокира да изберете изкуството пред политиката?

– Никога не съм учил за актьор. Никога не съм ходил на курс по актьорско майсторство в гимназията или колежа. Баща ми преподаваше политически науки и история. Политиката винаги е била в моята ДНК и винаги ми е интересувала. През целия си живот съм тренирал борба и съм играл бейзбол, защото бях добър в това. Не свирех на пиано, защото не бях добър.

Бях втора година в колежа и мислех, че ще уча право, когато брат ми се прехвърли в Нюйоркския университет да учи актьорско майсторство за една година. Попадна в сапунена опера, започнахме да го гледаме по телевизията и всички смятаха, че това е голяма работа.

Когато ходих да го видя, се запознах и с приятелите му от шоубизнеса. Някои от тях бяха известни и красиви, имаше сценаристи, режисьори, продуценти и всички бяха много, много интересни. Най-умните хора не са в Холивуд, но въпреки това има много умни, креативни, интересни и будни хора. В същото време са доста разбити, травмирани и нефункционални. Когато събереш тези хора в една стая, все едно си събрал накуп двойници на Шон Пен.

Бях привлечен от тези хора. И когато видях брат си по телевизията, реших, че щом той може, мога и аз. Тогава отложих правото и започнах да посещавам курсове по актьорско майсторство в Ню Йорк. Беше магично. Започнах да ходя и на други курсове.

Шегувах се с брат ми за много неща, но всъщност той постигна нещо, което аз не успях. Има номинации за „Оскар“, „Еми“ – 10 пъти, „Златен глобус“, за наградите на Гилдията на актьорите в продължение на седем-осем поредни години. Само още двама актьори имат подобен успех – Джулиана Маргулис и Джими Гандолфини. Не повече от 20 човека са били номинирани едновременно за „Оскар“, „Тони“, „Еми“, „Златен глобус“ и наградите на актьорската гилдия.

– Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Хората. В същото време не харесвам и не се доверявам на хората. В крайна сметка, хората са ужасни и това го виждаме всеки ден. Но аз имам вяра в хората, вярвам, обичам. Обичам хората въпреки всичко.