Червените линии и коалициите

Има едни коварно (не)различими граници между упоритост и наглост в политиката. Напоследък ги наричат „червени линии”. Вероятно някои политически лидери се вдъхновяват от новото си изобретение. Хем червени, хем граници. Не бива да се прекосяват, защото мирише на СССР и национални предателства.

Най-често червените линии бяха чертани от депутатите от ИТН  и то по повод на Македония. Оказа с, че червените линии са на друго място. Македония беше само мощно биене по гърдите в стил „булгар, булгар” и споразумението, което подписахме вбеси македонците далеч повече от ахилесовия гняв на г-н Трифонов. Оказа се също така, че самата ИТН като партия е червена линия.

Всъщност „тънката червена линия” е военен термин. Така се е наричала британската пехота, която в редица по двама е тръгвала към противника. Заради червения цвят на мундирите отдалеч пехотинците изглеждали като тънка червена линия. В началото на деветнадесети век червените облекла са сменени със сиви за да се сливат с пейзажа. А и в сивото е по-трудно да се целиш отколкото в червеното.

Съставянето и запазването на предизборни или следизборни управленски коалиции е висш пилотаж в политиката. Най-вече защото червените линии между коалиционните партньори са повече отколкото между тях и опозицията. Още повече, когато коалицията е съставена от коалиции, а не от партии.

Една от най-успешните коалиции в новата история на България беше коалицията ОДС, изпълнила за пръв път целия си четиригодишен мандат след избухването на демокрацията и успяла да възстанови страната ни от катастрофиралото правителство на БСП-Виденов. През 1997 г. въпросната коалиция спечели 137 депутати. Такова мнозинство не е имало и няма да има в българската политика. Основен архитект на ОДС беше Иван Костов. Коалицията  издигна и избра Петър Стоянов за президент, само че тогава и ДПС беше част нея.

Имаше нагласа след успеха на президентските избори ОДС да бъде запазена и дори разширена. На семинарите организирани с помощта на Републиканския интитут на САЩ и от фондацията на ХДС/ХСС в Германия,  „Командира”, както наричаха Костов в СДС, и  „Башкана”, както наричаха Доган в ДПС, бяха в доста близки отношения и си хапваха редовно шкембе чорба сутрин, според координаторите на СДС, на които по едно време ме назначиха за шеф.  Но Костов се опита да изпързаля Доган и му предложи твърде малко избираеми места за парламентарните избори и лидера на ДПС напусна коалицията. Пък и вероятно на „Башкана” не му се е нравело Костов да му е шеф като председател на най-голямата партия в коалицията. Той си сформира собствена коалиция ОНС и спечели 19 депутатски места, много повече отколкото му предлагаше Костов.

„Командира” се опита неуспешно да му отмъсти като прибави към ОДС и партията на Гюнер Тахир, един от първите отцепници от ДПС, което не му донесе никакви гласове. Впоследствие червената линия между лидерите на ДПС и СДС стана толкова дебела, че Костов нарече ДПС „проклятието на България”, а Доган заяви , че „СДС е голямата, а БСП малката змия”. Това не попречи след време на ДПС да подкрепи Първанов, но такава им е играта. Да могат да бъркат и в ляво, и в дясно. От тогава ДПС вече не гледа на себе си като по-малкия, а като равностойния партньор.

Разказвам всичко това, за да направя аналогия със скоропостижно споминалата се четворна коалиция, както и заради неоспоримия и неизбежен факт, че коалициите са съдба за българските правителства в необозримо бъдеще. Обикновено в коалициите най-несигурния и облагодетелстван участник е най-малката партия. Тя иска много, и не дава почти нищо. Нещо като подплънка на раменете на сако, за да изглежда коалицията мъжествено.

По време на следващите месеци на президентско управление ще се развива трескав процес на коалиране на различни партии, драматично следван от разпада им и скоростното им ново формиране. Няма да говоря за това доколко тези коалиции са стратегически, тактически, формални или ad hoc, дали са принципни или безпринципни.

Трябва да престанем да бъркаме политическите формули с морализаторските проповеди. Партиите отдавна вече са движени от корпоративен дух и политическа рентабилност и това, което ги интересува, е дали коалициите могат да бъдат успешни или не. Именно тази тънка демаркационна нишка между победата и загубата  е една от причините партиите да влизат в толкова оживени коалиционни отношения. И на общия фон на индивидуална несигурност им се струва, че коалициите увеличават шанса им за успех. Това не е точно така.

Правилната постановка е, дали ако си вкараш партията в коалиция преди изборите няма да загубиш повече отколкото си мислиш, че ще спечелиш. В такива случаи водещата партия според мен, винаги губи. Умното е да се подпише предизборно споразумение за следизборно управление. И да се състезават поотделно без да се попържат. Така бъдещите червени линии биха станали по-малко без да са изчезнали. А и никоя партия няма да може да упреква друга, че заради нея коалицията не се е превърнала в мнозинство. Защото ако се съмняваш, че партията ти е в неприлично състояние за избирателя-скрий я в някоя коалиция. Там позора от резултата няма да личи или поне можеш да го прехвърлиш на останалите партньори.

Коалирането не е формула за гарантиран успех даже да са изпълнени всички изисквания за успешни коалиции. Партиите да се допълват взаимно, да имат различни избиратели, да бъдат разпознаваеми, устойчиви и печеливши. Гаранция няма не защото коалиционния подход не е по-демократичен и не отговаря на принципа за по-широко представителство на избирателите в управлението и е по-приемлив и по-справедлив от концентрацията на власт в една партия или един лидер.

Политическата реалност обаче е съвсем друга. По време на кампания действат правилата на джунглата, които нямат нищо общо с теоретичните конструкции. И тъй като политиците боравят повече с образи отколкото с понятия, танцувайки в една линия като в „Лебедово езеро”  партиите в коалициите трябва да внимават лебедовия танц да не се превърне в тяхна лебедова песен.