Зрее геополитически сблъсък в Църквата

Въобще не съм аз този, който трябва да говори за църквата. И не се радвам, когато вземем да мерим с нашите светски мерки нея. И да очакваме, че тя е нещо като благотворителен дневен център, а не духовно-политическа власт с присъщите амбиции, страсти, влияние и пр. И пари, да. Каквото винаги е била в историята на нашия западен свят.

Но ще напиша нещо лично, за да напомня важни обстоятелства. Защото назрява политически, даже геополитически сблъсък в нашата църква, а нивото на анализи от страна на изкушените политически коментатори е повърхностно. И коментарите просто не виждат очевидното.

Думата е за негово високопреосвещенство пловдивския митрополит Николай. За всеки, който, поне мъничко, хвърля око към тези процеси, е видно колко нелепо е окачествяването – днес! – на дядо Николай като руски човек. Което е масово и инерционно. Защото в наратива по тези теми сред основните говорители обикновено стиловете на живот са единственото, което е интересно, а край войната на Русия срещу Украйна, някак по естествен път смущаващите стилове се свързват с руско влияние.

Да, в нашата църква има няколко митрополити, които клонят към Москва, даже някои от тях приличат съмсем на ченгета от миналото. Но има вече явно и митрополити, които са на другата страна – към цариградската патриаршия, зад която в момента стои нашият Запад, и която стои зад създаването на нова украинска – отделена от московската – църква. И дядо Николай – мисля вече е видно – седи по-скоро на тази страна. Нали не греша, че само преди седмица, заедно със старозагорския митрополит Киприан и с цариградския патриарх Ватроломей, митрополит Николай имаше обща служба с представители на тази нова църква? Това, доколкото мога да схвана, дори е неканонично действие. Доклкото БПЦ още не признава тази църква. И това е само още един симптом. А публичната отбрана на случилото се бе поета от духовник, в чийто манастир до преди години на кулата виждах… жълтото знаме с византийския двуглав орел. Което можете да видите във всички църкви в… Гърция. Да, последно там видях българско знаме, но споменът стои. Стои и жълтото май. Само че до бараките пред манастира. Между другото, доколкото мога да съдя, и духовното образование у нас става все по-ориентирано южно, а не северно.

Навремето народът би видял тук онова, което тогава се е наричало „гръкомания“, сега много от коментиращите темата виждат… русофилия. Каква ирония! Просто не знам вече колко по-непрофесионален може да е дебатът у нас за случващото се около войната. Просто е шеметно! Но не искам да обидя никого, та ще се върна по към темата.

В Пловдив добре бихте видели точно онзи стил, който всеки е виждал, например, в други православни страни – яркост, експанзия, проникване в светския живот. Просто у нас, ролята на църквата е десетилетно минимизирана – и от предишния режим, и от българската менталност. Аз, между другото, мисля, че точно това е работата на една църква – да експанзира. Без да съм църковен човек. Това дядо Николай, мисля, прави. Не съм скандализиран и от ревността, която често чувам в думите му – църквата е догма, това не бива да ни изненадва. Споделяме или не. Въобще, след десетилетия на сдържана църква у нас, напоследък, през свои представители, тя започна да се проявява повече. И мнозина – иначе подчертано светски, често либерални и дори леви по западен образец хора – се изненадват неприятно. Защото може би очакват църквата да е нещо като самовглъбен мистичен абстрактен спиритуализъм и нищо повече. Да, и на мен не ми допада това с колите и часовниците. Но не може това да е всичко, което търсим да видим в тази тема.

Отсрещните дейци пък, както е тръгнало, в опита да обяснят колко лошо е да се признае нова украинска църква, като нищо ще приравнят всичко московско с българско. И ще забравят, че и нашата църква през Възраждането така се появи – като неканоничен бунт срещу фанариотите. И нашата църква с томос от тях бе призната в средата на миналия век.

Та да не ставам дълъг по теми, от които наистина малко разбирам: мирише на разкол в Българската православна църква. Изборът на сливенски митрополит го показа. Разкол, в който нашите обичайни коментатори… не могат да разпознаят дори ролите. Но иначе, както винаги, лепят етикети. Което пък показва колко въобще ни пука за тези неща.

Между другото, за мен – като светски човек – политиката на Вселенската патриаршия за повече съвместимост на християните по света е далеч по-приемлива от руската позиция. Камо ли от руската позиция по войната. И знам, че е нормално БПЦ да търси преориентирания и баланси и да поддържа връзка с Фенер. Но за мен и един от последните авторитети у нас, в лицето на православната ни църква, ще потегли надолу, ако не намери начин да предотврати скъсването по един от най-старите завещани вътрешни разломи – между Фенер и Москва. Ако БПЦ забрави, че е на практика първата истински поместна църква, че е продължител и на Българската патриаршия, и на Охридската архиепископия, че през времената на схизма е оцеляла в прословутата Екзархия, която първа очерта народностните ни рамки, че е преминавала през далеч по-тежки изпитания, че е давала уроци по великодушие и неконформизъм. Срам би било да се разцепим и по тази тема на изток и запад. БПЦ има свой собствен път! И по този път е нужен мъдър водач, който не забравя, че духовното е различно от светското. Вярата е отвъд. И това по никакъв начин не противоречи на мястото на страната ни в Запада, нито го застрашава. Място, което, впрочем, трябва да пазим. Понякога – и от некадърността на собствените му застъпници.

От Фейсбук профила на автора