Теодор Ушев: Обичам да ми е трудно

Г-н Ушев, минаха вече две срещи с публиката в столицата, но какво очаквате от срещата си със зрителите извън София?

Очаквам да срещна публика, която е по-директна и не е толкова разглезена. Която да реагира по-нормално и чистосърдечно на филма. Повече по детски, защото публиката в София е малко по-снобска и е свикнала на много повече събития. Тази вечер преживяването тук в Бургас беше страхотно. Срещнах хубави хора, отзивчиви, добри, честни. В София са малко по-притворени и ми се е случвало да чуя да говорят неща, които не мислят. Така че очаквам една по-честна публика.

Разпространението на филма е впечатляващо като мащаб. Защо това е важно?

Всичко това е благодарение на „Синелибри“ и Жаклин Вагенщайн. Много е трудно, но те действат с размах. Жаклин Вагенщайн е титанична, защото ще вземе за разпространение абсолютно същата сума, която взимат всички, само че тя ще ги похарчи за работа. Така трябва да се разпространява всеки български филм. Това е пример как трябва да се прави и затова ни мразят. Целият хейт не идва от това, че те не харесват филма.

Кого визирате?

Настъпихме много кланове. Първо ги настъпихме, като спечелихме пари за финансиране на филма. Най-вече ги настъпих, когато спечелих финансиране за втория ми филм. Трето – естествено, моите изказвания за това, че киното се държи от няколко клана, които са навързани. Има много, много зависимости и то неприятни зависимости в българското кино. Направих си усилието да видя всички тези хора, които мразят филма, какви са и като разрових, видях, че зад тях винаги изскачат едни и същи хора. Те са едни приятелско-фамилни кръгове, които се движат единствено от финансовия интерес да разкарат къде-що има като конкуренция по пътя си. А аз и Жаклин Вагенщайн явно сме им конкуренция. Защото, когато взимаме някакво държавно финансиране, ние го инвестираме като двойно, а не като тях – обратното. Историята е същата като в пътищата. Няма никаква разлика между пътната мафия и кино мафията. Системата е същата, само дето едните си придават едни по-възвишени ценности. Това е адски жалко. Казвам го с отвращение.

Самотно ли е усещането да сте сред малцината, които нямат тези зависимости и имат свободата да се изказват без притеснение и то често остро?

Да. Всички зависят от работодателя си и от някакви хора. Те са буквално навързани логически и финансово. Владислав Тодоров говореше за хранителни вериги, които сме прекъснали. Това се е случило навремето с Явор Гърдев. Когато излиза филмът „Дзифт“, той е съсипан от критиката и са ми казвали, че месеци наред е ходил като болен от реакцията.

Вие как се справяте с негативната критика, която вече се появи у нас?

Аз съм носорог. Дебелокож съм, обаче и на ми мен влияе и то много. Докато идвахме насам, се бях фиксирал в това и Мартина Апостолова ми каза да се успокоя. Трудно е, защото идва от хора, които мисля за приятели. Атаката към нашия филм тръгна много отдавна, преди месеци, когато още никой не го беше гледал и вече имаше атака. „Чакаме да видим как ще се провалиш“ – това бяха в общи линии думите. Дори да бях Скорсезе или Копола, дори „Апокалипсис сега“ да бях направил, те пак щяха да го съсипят, просто защото идва от мен.

Много са чувствителни, когато някой влезе отвън. „Откъде накъде ние ще даваме пари на този от Канада да си прави филмите в България?“ – това го чувам постоянно от момента, в който ни дадоха финансирането. Включително и сега с финансирането на следващия ми филм. Само че цялата работа е, че аз искам да работя в България, защото искам да работя с български актьори и български екипи. Аз мога да взема пари от Полша, от Франция, от Канада, но ако ги взема от тях, това означава да работя с тях. Тоест да не снимам в Бургас, а в Марсилия например. Ако получа финансиране от Франция, не мога да доведа филма тук. Затова се правят копродукциите – когато вземеш пари от една държава, да ги похарчиш в нея като възвръщане на инвестицията.

Инвестирането в българско кино е инвестиране в занаята, в занаятчиите, в кинаджиите, а не в мен като режисьор. На мен би ми било много по-лесно в Канада, но там трябва да работя с канадски актьори, което и ще се случи със следващия ми филм. Но там не мога да наема Мартина Апостолова и Деян Донков, защото за филма ще е по-лесно с местни звезди.

А можете ли вече да разкажете повече за следващия филм?

Не ми се иска, защото съм суеверен. Имах един проект с Емили Уотсън, за който разказах, защото имах намерен продуцент, но той почина. В момента нещата се движат от сина му, но виждам, че не му е интересно да се занимава със снимане на филма. Каза ми, че все пак ще ми даде да откупя сценария. Сценарият е безупречен и може би ще се снима в България. Но първоначално никога не е ставало дума да се снима тук, защото, когато чуят за каква сума става дума, чуждите продуценти обикновено се отказват.

Малкото финансиране в България е другият проблем, който пречи тук да влизат такива копродукции с български режисьори. Това не важи за американското кино, защото то се финансира чрез частни фондове. Това, за което говоря, важи за кинематографите, които си финансират филмите. Всичките ми филми са артхаус и са свързани с грантове, за които се кандидатства. Те или ти дават, или не. Не е като в Щатите. Там нещата са различни – супергерои, продължения на продълженията. Снимат голяма част от филмите в България, но обикновено си личи и то не по локациите. Според мен винаги има нещо побългарено, докато нещата, които се снимат в Чехия или в Унгария, не се разпознават. Особено унгарските.

Има ли отлив от България като търсена дестинация за снимане на чужди продукции?

Определено има, защото законът, който приеха, трябваше да обслужи продукциите в „Ню Бояна“. Само че той не работи и в момента не обслужва никого. Имаше лобиране, но законът е толкова нескопосано направен, че той не обслужва нито „Ню Бояна“, нито комерсиалните филми, нито артхаус киното, нито филммейкърите, нито режисьорите, никого. Пускат се едни пари, които не могат да се усвоят и те ги прибират обратно.

Какво би било според Вас правилното решение?

Или оправят този закон, или връщат стария. Но при положение, че няма лобиране, никой не се занимава. Те не могат правителство да съставят, а ние искаме закона да оправят… Потискащо е.

Въпреки всички негативи, продължавате да искате да работите в България и да се борите със средата тук. Надеждата ли Ви крепи?

Да, имам надежда и имам някакъв сантимент. Не знам защо го правя. Обичам да ми е трудно. Дъщеря ми ми казва, че съм мазохист и ме пита защо го правя. Аз не обичам да казвам, че съм се предал. Още утре мога да си затворя Фейсбука и да се прибера във Франция, да седя в Ница и да си рисувам филмите. После ще отида в Канада да си правя филмите и въобще няма да ми пука. Животът ми ще е лесен, обаче няма да имам този дразнител. А то ми е като дразнител. Чувствам се виновен, че съм си тръгнал оттук и съм зарязал всичко. Имам зверска вина за това.

Чувствам се виновен, защото бях много отчаян, когато си тръгнах. Беше ми писнало. Не бях икономически имигрант, а бях „културен“ имигрант, защото цялата чалга тъкмо настъпваше. Видяхме я как се връща със Слави. Те са обречени да го правят перманентно на всеки 10-15 години.

Аз наистина се притеснявам, защото това, което идва в България, е един прикрит фашизъм. Той е световен, но България си следва пътя на руския фашизъм и ако това се случи, ще е много по-крайно. Всички фашистки режими по света са свързани с Русия и са свързани с тях. Всички тези крайни, конспиративни партии бяха спонсорирани от руснаците и от Путин, за да деградира и деструктурира демокрацията чрез пропаганда и партии в парламента, които да обслужват Путлер. Той знаеше, че ще се стигне до война. Ако имаше едно васално правителство, например на Льо Пен, Франция щеше да реагира по съвсем друг начин на войната и нямаше да изпраща оръжия на Украйна.

Да се върнем към филма. Казвате, че с „φ1.618“ си правите гаргара. С какво?

Правя си гаргара с любимите ми книги, с любимите ми режисьори, художници. Правя си гаргара дори и с любимата ми музика, защото има музика от различни епохи. Това не съм го казвал никъде, но всички парчета на Котарашки всъщност са направени по класически теми на Хендел и Рамо, които му казах да ремиксира. Така че и музиката е копирана. Тя е оригинал за филма, но е ремикс на Рамо и на „Пасакалия“ на Хендел и това се чува съвсем ясно.  „Пасакалия“ има два вариант. Едната я свири дъщеря ми на пиано, а другите са версиите и вариантите на Котарашки.

Това някакъв аниматорски подход ли е да имате директно участие във всичко – от сценария, през локациите до музиката? 

След като съм направил 15-20 филма, съм станал нещо като „контрол фрийк“. Искам всичко да мине през мен. Защото си представям всичко. Има, разбира се, разни вариации, които са дошли от всички креативни хора, с които работя. Може би някой ден това ще се промени, но сега е така.

Казвате, че филмът се харесва повече от младата публика. Как си го обяснявате?

Защото са по-необременени. Те не свързват нито образите, нито местата, нито обектите с някакъв негативизъм. По-чисти са. Няма я тази утайка. Младата публика тук е като публиката в чужбина. Най-вероятно затова и там я няма тази критика, която има към филма в България. Защото те гледат като кино без натрупвания. Виждат го като старомодна класическа спейс опера примерно. Това е най-честото определение и ние наистина искахме да направим филм като от 80-те години като стилистика, като разказ, като амбианс. В един момент дори исках да го снимаме на лента, но тогава филмите са снимани на лента Orwo, а тя се произвежда само черно-бяла и нямаше как да стане. А и щеше да е кошмарно по-скъпо. Накрая реших само цветовите корекции да наподобяват лента и да прибавим артефакти, за да стане образът по-мътен и да се усеща като аналогов.

Междувременно гледате филми като част от комитета за наградите на Американската филмова академия. Няма как да говорим за конкретни заглавия, но какви са интересните тенденции, които ви правят впечатление?

Това, което ми прави впечатление, че в абсолютно всяка държава филмите са все по-добри и по-добри. Държавите изпращат най-добрите си филми. Задължително е те да са били на чуждестранен фестивал. Филм, който не е бил в Кан, Берлин, Торонто, Карлови Вари, Венеция, няма почти никакъв шанс. Трябва да е бил на някой от тези фестивали и вече да се е говорило за него. Всички филми, които се изпращат, са хубави. Впечатлен съм от качеството на кинематографи, които дори не сме чували, от Монголия, Казахстан, Босна и Херцеговина, които вече са си сила.

Важно е също филмите да са честни, да са добре направени, да са интересни. Тематиката няма никакво значение. В момента на мода са истории, разказани от жени. Това е тенденцията. И те са интересни, защото наистина са нещо ново. Различни са. Филмите в моя задължителен списък за гледане, които бяха на жени, бяха забележителни и различаващи се от останалите. Има някаква чувствителност, която няма нищо общо с нищо мизогинистко.

Ако направиш филм, който да прилича на нещо, нямаш никакъв шанс. Миналата година имахме филм, който бях сигурен, че щеше да стигне поне до шортлист, но изпратихме „Страх“, който е супер филм и аз го харесвам. Не е достатъчно обаче само филмът да е хубав. Има и нещо друго, което се казва контекст, контекст, контекст. Това е принципът във всяко изкуство.

Какъв съвет бихте дали на хората, които тепърва ще отидат да гледат „φ1.618“?

Да не очакват много. Все пак ми е първи филм. Имайте малко жалост. Гледали ли сте дебютния филм на Рубен Йостлунд, който сега направи Triangle of Sadness („Идиотският триъгълник“)? Аз съм гледал и първия му, и втория, и третия и не стават за нищо. Има хора, които правят шедьоври с първия си филм, но аз определено не съм такъв. Аз се лутам, защото не искам филмите ми да приличат на никого. Мога да изкопирам румънската вълна, или да направя филм като братя Дарден, или като турски филм. Понякога минаваш през имитация. Като руския режисьор Андрей Звягинцев, на който първите му филми са имитация на Андрей Тарковски. Но аз искам да създам собствен стил и това става чрез проба-грешка-проба-грешка.