Владивосток. Една история за тайга, водка, око и още нещо

С Лев Николаевич Кокушкин ни свързваше крепко приятелство. То бе подпито с много водка и едно мистериозно пътуване до Владивосток.

Демокрацията ни събра във вестник „Демокрация“. Там вече бяха пробили моите колеги от Хасково Наско Спасов и Юлия Люцканова. Но като най-близък ме посрещна този непознат руснак. Хвърли ми се на врата като на приятел, невиждан отдавна. Знаех, че руснаците са твърде сърдечни и не бях изненадан. Само се пазех да не ме целува в устата. При тях това е нормално. Но си признавам, че бях ужасен, когато в Москва за първи път се сблъсках с този техен обичай. Завари ме неподготвен.

Както във всички редакции тогава, работният ден завършваше в някоя кръчма. В „Демокрация“ ходехме най-често в „Рила“ – срещу сградата на СДС на „Раковска“. Беше най-близо и с добри цени. Още първата вечер попаднах на масата на Лев. Той винаги беше център на вниманието. Първо, защото по принцип беше напред с материала. Пиеше професионално, като истински руснак. Не чакаше да свърши работното време както аз тогава (с годините поправих тази грешка!). В кръчмата идваше вече на 3-4 питиета и този аванс го правеше автоматично тамада. Освен това беше весел, остроумен и с чувство за хумор. Разказваше забавни истории на чаровен български. А странно, пишеше без грешка. Даже не бъркаше като повечето българи и членуването. Когато Лев умираше, нашият приятел Василь Жукивский го разнасял на гръб из болницата. А Лев му шепнел на ухото – дядя Вася, от тебя становится атличний санитар.

Докато аз се опознавах с колегите и колежките на масата, Кокушкин завърши историята, която разказваше. Избухна бурен смях и той доволно отпи от чашата си. После се обърна към мене и се започна нашата история.

Петь (руско обръщение към Петър), както Дим към Димитър, помниш кагда се напивахме във влака за Владивосток? Аз никога не съм ходил във Владивосток, помислих че се ебава и се усмихнах – еее, как да не помня, има си хас! И продължих да си пия. Льова обаче не спря да ми припомня – как сме щели да изпуснем влака, докато купуваме водка на оная спирка! А следващият бил след една седмица! Аз вече заграждах колежката до мене и много не го отразявах, само кимах, или се хилех съучастно. Историята с непрекъснатото пиене в купето на влака обаче се им видя интересна на другите, те почнаха да го разпитват кои още са били в групата, познават ли тоя, познават ли оня. Че после и мене ме почнаха. Аз, разбира се, им казах, че не съм бил в този влак и те ме оставиха. И пак се заслушаха небивалиците на Кокушкин. Хвърлях им по едно ухо. Бяха интересни, сочни, и той ги предаваше по своя неподражаем начин. Така разбрах  че в нашата група в едно купе сме били ние двамата, трима руснаци, германка, двама поляци и монголец. Пътували сме по комсомолска вестникарска линия от Москва до Владивосток.

Следващата вечер Кокушкин пак беше на масата и разказваше как сме играели карти в купето и загубилите на всяка спирка слизали за водка. Ама тя спирката била през ден, през три, та сме купували водката с кашони. Льова редеше спомените живописно и всички слушаха в захлас. И на мене ми беше интересно. Петь, а помниш ли кагда кондуктор седна до нас и пил водка с нами? Германка Рита го ухажвала и той изпуснал гара и смяната. Здорово бъйла! Аз пак му казах, че не съм ходил във Владивосток, но той махна с ръка и продължи. Как кондукторът се влюбил в Рита, извадил от склада на влака водка и хайвер, и два дни пътувал с нас. Свалили го с полиция, а той крещял, че е журналист и трябва да пише репортаж за „Правда“. Сигурно днес пише някъде в Магадан, завърши разказа си Лев и пак се обърна към мене – Петь, как ево звали, помнишь, какая-та хуйня бъйла името му. Не помня, Льова, забъйл уже.

В редакцията вече всички научиха, че сме стари приятели с Кокушкин и сме пътували до Владивосток. Аз честно си отричах и в началото ми вярваха. Казвах, че Льова е пийнал и се бъзика. С времето обаче другите решиха, че аз съм пийналият и се правя на интересен, че не съм бил във влака.

Една вечер след поредната му порция пътешествие в тайгата, си направих ташак и му казах – дядя Льова, сетих се как се казваше кондукторът. Шаран, името му беше Шаран. Това ми направи впечатление, защото на руски има две имена за шаран – карп и сазан. А тоя кондуктор се казваше Шаран. Имаше нещо българско. Так точно, Шаран! Шаран се казваше, аз го питах как ево удачка! Точно така, Петь, тъй вспомнил! И пихме за кондуктора Шаран.

Историята с Владивосток ставаше все по-загадъчна, сюжетът й се заплиташе и аз започнах да изпадам в тежки ситуации. Забравях или не помнех случки по железницата, на които съм бил свидетел! Петь, тъй пиян, как не можеш вспомнить! Ами как да си спомня, като не съм бил там! Пък и нямам твойта фантазия.Тъкмо научих историите с монголеца, който печелел непрекъснато басове, като си вадел окото, и той ме връхлиташе с нова дивотия.

След митинг на СДС пихме в „Дълбок зимник“, една култова кръчма на ъгъла на „Сан Стефано“ и „Руски“. Кокушкин разказа как във Владивосток сме нощували в милицията. Бах мааму, тоя измисляше ли си ги, или истински истории разказваше? Така ги къдреше, че сякаш вярно бях там. Вече знаех имената на всички в купето – немкинята Рита, Серьога от Питер, който е бил хокеист, но веднъж се напил. И то по време на мач! На резервната скамейка, и излязъл на площадката без стик. Бил като на фигурно пързаляне. И монголецът Юмайгидин или нещо подобно му беше името, който вонял като пръч. И аз и Кокушкин в тази пъстра навалица.

В „Дълбок зимник“ Льова разказа как по пътя към Владивосток на една гара сме били мъртво пияни в купето и викали „Бърза помощ“. Единственият трезвен бил полякът Кшишек, който обяснявал, че сме се натровили от храна. После станало ясно, че не било от храна, а от самогон, домашна водка. Ужасяваща е, аз бях пил самогон в Москва. Мътен киселоч с ужасен вкус. Уригаш се на самогон до три дни след употребата му.

Върхът, разбира се, беше във Владивосток, където на пристигането ни арестуват. Ама защо са ви вкарали в полицията, питаха Лев колежките от масата. Най-любопитна беше Пепа Витанова, тя преживяваше силно нашите перипетии. Ами тя е по-дълга историята, започваше Лев. Някъде ден преди Владивосток трябвало да допием всичко в купето, да не го връщаме. А имало много водка – и от почерпки, и купена, и от басовете на монголеца с окото. То било изкуствено и го вадел и слагал. Жените пищели, мъжете се шашкали. И черпели.

И така сме пили здраво и сме изпопадали в несвяст. На сутринта гледката в купето била страшна. Всички юнаци по потници, няма ни ги рубашките и връхните дрехи. И документите. Пари вече почти нямахме. И на гарата, още на пропуска – в милицията. Чужденци на гъза на географията, пияни и без документи. Ела, че ми трябваш.

Ама къде са ви документите, питаха пак жените. Украли, где!, възмущаваше се Лев. Петь, помниш как ни разпитваха в милиция? Писахме показания. Има си хас да не помня.

Един ден в редакцията Пепа Витанова ми вика – Пепи, ти защо нищо не си ми казвал за Владивосток? Кокушкин толкова интересни неща разказва! То цяла книга да напишеш, а ти драскаш тука дописки за бай Милан Дренчев. Докато й обясня, че никога не съм ходил там с Лев, тя излезе.

Вече след години, когато Кокушкин беше отлетял зад Владивосток, и си пиеше водката в райската кръчма, а неговият котарак Мотя (от Бегемот) се галеше в краката му, аз пиех с колеги в „Сам дойдох“.

Помня, че единият беше Цаньо Сърнев, той много обичаше да му разказвам нещо. А аз пък – него да слушам. Не знам как ми дойде отвътре, но им казах на компанията – искате ли да ви разкажа как като пътувахме с Кокушкин за Владивосток, той й един монголец спечелиха двоен бас от кондуктора на влака? Как двоен бас, пита Цаньо. А Владо Бахчеванов, който беше слушал Кокушкин, каза – знам, знам, оня монголец с изкуственото око, дето си го вадел. Да, казах му аз, само че басът беше двоен – монголецът ще си извади окото, а Кокушкин ще го изяде. Владо, пък и всички на масата, се облещиха. И аз почнах – там е работата, че монголецът не беше с изкуствено око. Юмжагийн ходил на екскурзия във Финландия и там видял в един магазин кутия шоколадови бонбони-очи. Ама като истински, направо три ди. И си купил три кутии, повече не можал, че били много скъпи. После се хвалел, че само за година им избил парите с басове и вадене на око. Винаги имал успех, не правел фокуса пред едни и същи. Само веднъж се напил и го хванали в крачка. Чакай бе, казал му някой – ти не си ли вадеше лявото око? Това е дясното. Монголецът бил пропуснал очевидец.

Та във влака за Владивосток кондукторът Шаран се пенявеше, не щеше да отваря вагон ресторанта за водка. И се хванаха на бас – че Юмжагиийн може да си извади окото, а Лев да го изяде. И той го изяде, по-скоро го глътна направо. Станиолът беше тънък. После казваше – въйшел почти целий. Излязъл почти цял. Монголецът пък се наплеска с червена боя и припадна. Уж от болки. Кондукторът се шашна и отърча веднага за водка. Между другото, същият кондуктор ни спаси от каторга. Той намери документите ни, захвърлени в празни каси водка, докато ги изнасяли за боклука. И ни ги препрати, получихме ги в милицията във Владивосток след седмица и ни освободиха.

Еей, страшни истории сте имали с Лев, бог да го прости, каза Цаньо, сладокусният разказвач.

Когато дъщеря ми стана студентка, се записа за бригада в Щатите. И се забавляваше да изчислява разстоянието от София до Лас Вегас, където беше разпределена. Тате, 10 290 километра е! Ти къде си ходил най-далече?

Във Владивосток, отвърнах аз светкавично, 9200 километра.