В Скопие притеснени: взеха ни Самуил, ще си присвоят историята ни

Да си призная, не се развълнувах особено когато на 15 август едновременно в Скопие и в София бяха публикувани заключенията на Съвместната комисия по история и образование.

Поне не толкова, колкото някои хора от гилдията на историците, особено оттатък границата. По няколко причини.

Първо, всеки изкушен от любопитството да знае как върви работата на Съвместната комисия си дава сметка, че представените оценки и предложения за общи чествания на личности и събития са достатъчно баяти, за да носят някаква изненада. Те са направени още през 2019 г., но по различни причини тогава не бяха оповестени. И главната от тях е политическият контекст, в който експертите от двете страни работеха и стигнаха до заключенията за ролята в историята на светите братя Кирил и Методий, на техните ученици Климент и Наум и за българския цар Самуил.

Фактът, че същите тези заключения с тригодишна давност се оповестяват сега, може само да ни подсказва, че ситуацията в двустранните ни отношения със Северна Македония е различна. Различна, различна, колко да е различна, когато оттатък реакцията срещу съдържанието на първото „послание“ на историците от Комисията е толкова остра, колкото може би щеше да бъде, ако вместо днес, то беше извадено на бял свят преди три години.

Второ, внимателният прочит на оповестения текст от експертната група, създадена с Договора за добросъседство от 1 август 2017 г., ще ни подскаже, че дори и при очевидното общо съгласие на всички нейни членове за ролята и значението на делото на петимата, е държано сметка за евентуалната реакция на обществата в двете държави.

Не толкова за българското, но много повече за това край Вардар. Обтекаемият стил на изложението, заоблеността на фразите, липсата на кратки и точни формули, каквито историците обичат, дори на моменти димломатичният изказ създават впечатлението, че много повече се е държало сметка за това, как текстът ще се преглътне навън, отколкото за перфекционизма при етикетирането на мястото на въпросните пет велики личности в общото ни минало.

Те ли, онези седем учени от Северна Македония, които са в състава на Смесената комисия, не знаят какви са настроенията на техните съграждани? Те ли не знаят истината за манипулациите и фалшификациите, за митовете и митологията, която наричат самоуверено определят като историография на македонската идентичност? Та нали тъкмо някои от тях са помагали да се създават въпросните митове и цялата мъгла около историческата истина, градейки по този начин своята социален статут, научна и академична кариера, та дори и политическа позиция.

Не е ли така? Спомням си вълненията и в двете страни, когато стана дума, че според Договора за добросъседство, подписан от премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев, трябва да се състави, и то бързо, Съвместна комисия за история и образование с две главни цели – да се направи преглед на съдържанието на учебниците в средните училища в България и в Северна Македония, за да се види какво би могло да се промени в тях съгласно общи приети становища за събития и личности.

И второ, да се направят предложения за съвместни чествания, хайде, да не са чествания, а отбелязване, на същите тези личности от общата ни история като мост, който да свързва хората от двете страни на границата и да повишава доверието между тях. Простички задачи, но само на пръв поглед. И знаете ли защо? Защото политиците, които от двете държави се биеха в гърдите за „хрумването“ си да формират този експертен орган, не му даваха да диша самостоятелно и да работи без външна намеса.

Тогава, спомням си, един от членовете на българската част от Комисията, няма да му споменавам името, той и сега работи активно там, ми беше споделил, че истински резултат от работата би имало тогава, когато всички четиринадесет учени бъдат затворени някъде – я в манастир, я в замък, я някъде на съвсем изолирано място, без телевизии, без мобилни телефони и без каквато и да е връзка с външния свят.

За да могат експертите да разговарят спокойно, разчитайки в диалога само на собствената си научна позиция и на личната си съвест. Ама къде у нас и оттатък замъци, попитах наивно. Е, затова ще чакате резултати…някога. Засега – само след три години.

Та, казвам, когато се формираше съставът на комисиите, някак си се създаде усещането, и то не само сред хората от средите на историците, но и в обществото, че участието в нея ще се приеме като публично и институционално признание за позицията на всеки един от експертите в съответната научна област.

Щом си вътре, значи си първа лига, както обичат да казват в цяла бивша Югославия, в това число и край Вардар. Особено там. Оставам нашите хора настрана, защото, познавайки повечето от тях, си давам сметка за стойността им като граждани, българи и накрая – като безкомпромисни учени, които отлично познават материята, с която Комисията трябваше да се занимава.

Но от другата  страна – майко мила! И някои от тях познавам добре, така че още тогава стана ясно, че са привлечени сред експертите заради известното си провокационно поведение както в науката, така и извън нея. Някои от тях напуснаха състава, като проф. Ванчо Георгиев, който на няколко пъти изигра отлично ролята си на дразнител с нескопосаните си предложения и заяждания.

Който каквото иска да ми говори, но съм сигурен, че истинските мотиви за напускането му са кариеристични. Официално мотивът му бе, че не иска да става съучастник в „предателството“, което останалите негови колеги се готвели да извършат по отношение на историята на Северна Македония и към македонската идентичност.

Не стана герой в очите на обществото, както може би се надяваше, но стана повод да светне една червена лампичка, че тъкмо от хора като него в научните среди и извън тях, може да се очаква остра реакция и към най-заоблените и дипломатични оценки, които Комисията ще произведе. Както и се случи. А уж политическият контекст бил друг. Как ли пък не.

Но във всички случаи, седмината от първия състав от Северна Македония, бяха обект на нескрита завист от своите колеги заради очакването, че с участието в Комисията ще получат обществено признание, а пък то ще им даде тласък в научната, преподавателска и дори академична кариера.

ъководителят на половинката от експертния орган от Северна Македония – проф. Драги Георгиев, преди няколко месеца стана член на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ). Човекът си го заслужава очевидно, но няма как издигането му в научната област да не се свързва с публичния му образ като съпредседател на Съвместната комисия.

Впрочем и проф. Иван Илчев от българската група стана академик, може би по същите причини, а може би и заради приноса му в развитието на историческата наука у нас, а може би и заради нещо друго. Няма лошо, това издига авторитета на самата Комисия и дава повече увереност в това да се взимат точните решения, основани на доказателствата, документите и изворите, без които една историческа истина не може.

Разказвам всичко това само, за да дойда до момента, в който да кажа, че най-острата, най-масовата и най-обидната атака към членовете от Северна Македония в Комисията дойде тъкмо от научната и академична общност в страната.

Наложи се петима от тях начело с проф. Драги Георгиев публично да се опитат да докажат, че всяка една от оценките за светите братя Кирил и Методий, за техните ученици Климент и Наум и за цар Самуил, под които стоят подписите им, под една или друга форма вече са били публикувани в трудовете тъкмо на хората, които ги критикуват.

Не се спряха. Най-активна в протеста срещу съвместните чествания с България а личности от общата ни история е академик Катица Кюлявкова, добре позната на научната общност в България. Тя, заедно с председателя на МАНУ акад. Любчо Коцарев, предизвикаха публична подписка в социалните мрежи против решенията на Комисията, като призоваха всеки, който не е съгласен, да сложи отдолу само името и местоработата си. Подписите стават все повече.

Някои от участниците дори настояват да се отнемат научните звания на проф. Драги Георгиев и на другите членове от македонската част на Комисията, дори има крайни призиви за съд. Тече един публичен линч, който онзи хитрец проф. Ванчо Георгиев май предвиди, та взе, че се махна. Не че е ново и непознато явление за местната действителност, напротив, има всички характеристики на предварително подготвена и смислено планирана акция. Дори се знаят средите, които я предизвикват.

Само чакам Бранко Цървенковски, някогашният лидер на социалдемократите, премиер и президент да излезе от политическото си отшелничество и да се произнесе, та да стане картината на отрицанието пълна. И сега вместо обществен престиж и кариерно развитие за всеки от седмината учени, каквито се очакваха, те трябва да се борят за оцеляването си.

И то защо? Защото били признали публично известния факт, който край Вардар не могат да преглътнат, че Самуил е бил владетел на българско царство. И че в крайна сметка всичко това засилвало опасенията, че както е тръгнало, българите ще си присвоят всички герои от общата ни история, която за тях изобщо не е обща. А има още толкова столетия, които трябва да се разгледат. И там е пълно със „спорни“ личности и събития.

Така че, ако говорим за сблъсък на реакциите след публикуването на позицията на Съвместната комисия, ще видим, че става дума за дълбока асиметричност. Защото при нас – задоволство от признанието за историческата истина, която се съдържа в заключенията, но и публично натрапено чувство за триумф, че с тези няколко заоблени и безкрайно дипломатични оценки се нанася последният и заключителен удар на цялата историография на Северна Македония.

Такава, каквато я знаем и не можем да приемем. Това помага да продължи да се създава лъжливото усещане за окончателната победа на нашата истина над фалшификациите и манипулациите при изграждането на наратива от страна на Скопие за събитията, личностите и тяхната роля в историята, които ние настояваме да приемем за обща.

Хора, не ни трябва излишно самочувствие, а още работа и търпение. Нищо не е решено, направена е само първата стъпка, а трудното предстои тепърва.

А за академик Катица Кюлявкова и за глупостите, които вършат нейните фенове в България ще поговорим следващия път. Обещавам.