Гешев и Борисов са във всеки от нас

О, как така, какво е това кощунство, авторе, аз не съм такъв, аз съм…, да, така сигурно ще възкликнат мнозина. Но я се замислете…

–

Гледам, чета, чудя се на българския масов акъл…

Та нима никой не вижда очевадното?

Че цялата властова конструкция в прокуратурата, която от доста време една част от обществото ни, а сега, от ден-два, и куцо, кьораво и сакато громи вдъхновено по даден знак „свише“, всъщност е мултиплицирана навсякъде в българския начин на живот.

Плюят механизма на устройство на прокуратурата, но този механизъм е навсякъде – и в Народното събрание, и в министерства, агенции, кметства, университети, фирми,  дори и в българските семейства…

Навсякъде!

Защото това тук е България.

Защото може би това, тази форма и на управление, и на мислене, най-точно и пълно пасва на българския манталитет.

Иначе не би издържала толкова дълго време.

Защото каквато и да е формата, щом онова, съдържанието в нея е дефектно, резултатът ще е  също… дефектен.

Тоест, каквото и да се прави, каквито и реформи да се предприемат, каквито и структури да се променят, каквито и закони, и конституции също да се променят,  българинът с неговото непроменено от памти века мислене все си е неизменно в тях. Тоест той е съдържанието.

А то, съдържанието, трябва да си го кажем, днес е дефектно. И то много дефектно. Много.

Много тарикатлък.

Много алчност.

Много арогантност.

Много липса на човечност.

Виждате ли какво става в България само в тези последни дни?

Всички гледаме сеир. В захлас. С кеф.

Виждате ли какъв народ сме почти от пионки-неми зрители на един театър на абсурда.

И се наричаме все още граждани? Защото няма значение кой е жертвата днес. Дали е наш, дали е ваш.

Той е жертвата. Поредната. После идва редът на следващата. Докато дойде и нашият ред

Сега разбрахте ли защо Тук е винаги тъжно.

И мъртво.

Сега разбирате ли защо в страна, която живее във време на война, във време на поголовна смърт на почти деца-цветя, непознали любовта и дори трепета на съзряването, гледат на убийството на човешкия живот като на мач, разделени са на запалянковски лагери и се гаврят с тъпите си коментари във фейса на…смъртта…

Какви реформи, каква нова конституция може да промени тази убогост? Когато липсва сърцето…

Когато нямаш уважение и пред смъртта…

Една повредена нация, която винаги търси виновника за незавидното си винаги дередже все у другия, няма бъдеще. Да, все другият е виновен. Най-добре това да е Америка или Русия… Или който и да е. Но да е друг. Да е отвън. И никога никой не търси вината в себе си. А степента на зрялост на едно общество се определя и от наличието на критична маса граждани в това общество, особено на самокритични граждани.

И последователност, и принципност. Ето, сега ще видите как най-послушните лизачи на Гешев ще се отметнат първи от него, ще го посочат с пръст и ще го окачат с кеф на бесилото. После ще направят същото и с Борисов. И с Габриел. И с всеки, който бъде откъснат от опашката на змея.

А кой ги е създал? Кой ги е обслужвал, защитавал  и търпял досега? Не са ли същите, които сега ще ги разпъват…

Така е било, така и ще бъде. Тук.

Страната, където разстоянието от „Осанна!“ до „Разпни го!“ е само един… знак „свише“…

Ето, сега президентът казва – искам да знам кога и как ще се смени правосъдната система, служебните правителства досега са дали десетки сигнали за корупция, никакъв резултат…

Да, президентът е прав.

Но прави са и ония, които пък него искат да го попитат – а Вие кога ще кажете защо изведнъж се сближихте с Борисов, как така бяхте с вдигнат юмрук, така неистово се мразехте и  благодарение на този юмрук и тази омраза  пак спечелихте мандат и след това веднага го забравихте този юмрук? Това нормално ли е? Морално ли е? Това не изисква ли реформа?

Да, така можем да вървим до безкрай по веригата надолу. Докато стигнем и до… семейството…

Навсякъде се нуждаем от промяна. От поне щипка морал. От човещина. От принципност. От чувство за срам.

Да, Гешев ще го махнат. Тези, които го избраха. Които той пазеше. Утре и Борисов ще има същата съдба.

Но ще процъфти ли България?

Я се огледайте!

Но първо себе си огледайте. Себе си.

Нима там не виждате Борисов? Гешев?

Ще кажете – ама и в другите страни е така.

Е, не е баш така.

Да, навсякъде има проблеми. Но у нас те са космически. И коренът им не е от вчера. Не и отпреди демокрацията. Не и отпреди комунизма. Не и отпреди капитализма. Не и отпреди турското робство. Не и отпреди византийското.

Винаги. Тук.

Тогава? Какъв тогава е изходът?

Ами, признавам си, не знам. Аз съм само един  писател. Захвърлен там, далеч. Само давам диагнозата. По-точно –  налучквам я. Друг трябва да приложи лечението. Но лечение не на парче, не закърпване, не съдържанието да си остане пак същото, не симулация, а скалпел… Но кой да го стори, как да го стори? След като всички сме се родили… българи…

Всъщност в едно съм убеден. И заради него пиша цял живот. И се боря с 19-те си книги и хилядите си статии.

А то е – всеки българин днес, в това страшно време на… безвремие и тотално опростачване, в това време на тотална липса на срам и безподобна безпринципност, да се помъчи да остави поне зрънце непокътнато у себе си от онова единствено качество, което може да спаси България – зрънцето човещина.

Човешкото в човека.

Може да си най-богатият, най-умният, най-ловкият, най-, най-…, но няма ли зрънце човечност у теб, ти си дефектен. Ти си токсичен.

Дами и господа, нито Гешев, нито Борисов дори не са ни виновни. Те не биха били възможни без нас.

Те са производни на онова вътре у нас. Те са… ние.

Затова – да се поспрем.

И поне за минутка да  се вгледаме в себе си.

Нямаме време.

Светът вече дори не ни се смее.

Светът отдавна живее все едно не ни има. Знаете ли колцина люде по света знаят коя е столицата на България. Тръгнете като мен, например, по световната улица „Шан-з-Елизе“, където непрекъснато има потоци от люде от цялата планета и питайте всеки срещнат и ще видите колко от тях ще кажат – София…

Светът вече не ни брои и за, простете…, хайде да не казвам думичката…

Тоест светът вече ни презира.

Една шепа объркан народ, който така и не може да се отлепи от дъното. Който вече 16 години е пълноправен член на най-богатия съюз в света – Европейския.

Който живее безропотно в доброволното робство на никъде несъществуващата днес в света, освен у нас, КОНТРОЛИРАНА МИЗЕРИЯ.

Една огромна пропаст между народ и елит. Едно самозабравяне на едните и една нищета на другите, които състояния на обществото ги няма никъде другаде.

Остава ни единственият изход.

Според мен, разбира се.

Да бъдем човеци.

Да не лъжем толкова, да не крадем толкова, да не ламтим толкова, да се… усмихваме повече…

Това е.

Ние сме на ход.

И всъщност това е единственото оптимистично нещо днес за нас, българите.

Че все още сме живи. Че все още дишаме.

И че можем да направим поне  този ход-жест пред паметта на посеченото поколение на дедите и бащите ни и пред бъдещето на децата и внуците ни.

Хайде!

Да го сторим!

Иначе…

Иначе ще си е същото.

Тоест мъртви приживе.

Хайде!

И накрая – зная безсмислието на този мой текст. Такива думи трудно се приемат от българина. Е, друго си е, ако вземеш страна и направиш на пух и прах врага.

Друго си е, ако мразиш и с думи.

Но аз вече се уморих от тази несекваща омраза у моя народ, която много умело се използва от сценаристите на никога несвършващия единствено у нас преход и е в основата и на разделението, и на бедите нашенски.

„Любимата“ наша омраза.

Аз съм бил свидетел, видял съм за своите години много „сваляния“ и „издигания“, усетил съм  много надежди и разочарования. И съм срещал винаги Стената. Непроменената. Вечната, да, изглежда вечната за България Стена.

А когато я има Стената, всичко останало няма значение.

Затова и написах този текст. Както и всичко, което съм  сътворил досега. Защото иначе не мога. Не би било, според мен, разбира се, честно пред паметта на мама и татко. И пред съвестта ми. Пред съвестта на моето пречупено, но все още с капчица съвест  поколение.

„Да правим, каквото трябва, да става, каквото ще“, нали?

Слънце, дами и господа! Най-после!

Дано!

Усмихнете се!