Какви са по произход футболните звезди на Франция

“Вижте назад в историята. Най-добрите винаги са били тъмнокожи или араби. Е, освен Платини и Кантона”, казва Килиан Мбапе, сега един от двамата фаворити за “Златната топка” на световното в Катар, в интервю за Le Figaro преди години.

Той е прав, но не съвсем точен. Да, почти всички велики футболисти в историята на френския национален отбор са имигранти или техни потомци. Но Платини и Кантона – също, припомня Едуард Папазян от „24 часа“.

В момента имигрантите и техните деца представляват около 25% от населението на континентална Франция – 15 млн. души. И така е било почти винаги – заради колониалното минало и икономическото развитие. Още от края на ХIХ век започват да пристигат поляци, испанци, белгийци, португалци и италианци.

“Франция винаги се е придържала към политиката на имиграционна откритост. Хора пристигат от други държави и активно участват в икономическите процеси. По тази причина обществото ни е мултикултурно и в националния отбор по футбол на Франция това е ярко изразено – много от играчите са родени тук, но родителите им са от континентална Африка или Магреба.

Десаи е от Гана, Зидан е алжирец, Платини – с италиански корени, Копа е поляк. Излиза, че най-добрите френски футболисти не са от френски произход”, обяснява журналистът от Les Dernieres Nouvelles d’Alsace Жулиен-Тома Вил.

Сега главните вълни мигранти са от Африка – 20% от регистрираните са от страните от Магреб (Алжир, Мароко, Тунис). Сред тях са и родителите на сегашния старши треньор на Мароко Уалид Реграги, на капитана Ромен Саис и на халфа Софиян Буфал.

Така че миграцията работи двупосочно – марокански французи играят както за “атласките лъвове”, така и за “петлите” (Адил Рами, Матео Гендузи).

20 от 23-мата от отбора – световен шампион през 2018 г. в Русия, и 22 от 26-имата сега в Катар са потомци на имигранти. 87 и 85% съответно – това си е много. Как се е стигнало дотук?

Френският футбол от самото си начало е свързан пряко с имиграцията. Първият клуб – “Хавър”, е основан през 1872 г. от англичани, работещи в търговското пристанище. Те играели някаква смес от футбол и ръгби, като вкарали във Франция и двата спорта. В химна на “Хавър” и до внесе се пее, че е основан от гордите синове на “Оксфорд” и “Кембридж”.

“Тогава във Франция цари англомания. Френският елит познава и разбира футбола, защото английското образование и неговите традиции са пример за европейците. Във Франция се стараят да копират британския модел на образование и английските университети”, смята етнологът Фабрис Гроние.

Преди Първата световна война най-добрите френски отбори се състоят почти само от чужденци. В “Стандард” (пет пъти шампион в края на ХIХ век) и “Расинг Кале” играят англичани, в “Уайт Роувърс” (четири втори места) – шотландци, а в марсилския “Стаж Елветик” най-много са швейцарците.

В началото на ХХ век се появява жесток недостиг на работна ръка. През 30-те години във Франция живеят 800 хил. италианци и техни потомци, сред които са Ив Монтан, Далида, Жан-Пол Белмондо, и половин милион поляци (Мария Склодовска-Кюри, Андре Ситроен, Роман Полански).

Италианците се заселват в алпийския Гренобъл и Лион или в промишлени градове като Страсбург, поляците предпочитат въгледобивните мини на североизток, в Ланс, Лил и Валансиен. Заради тази имигрантска вълна в първото първенство на Франция през 1932 г. 113 от 387-те регистрирани футболисти са чужденци.

Затова започват масово да натурализират легионерите. Единични случаи има и по-рано – първият натурализиран национал е швейцарецът Паоло Романо през 1910 г., но през 30-те години процесът става масов.

През 1931 г. в националния на Франция играе първият тъмнокож футболист Раул Диан, син на сенегалския депутат и кмет на Дакар Блез Диан.

На световното през 1938 г., когато Франция е домакин, половината отбор е от емигранти или техни потомци – сенегалеца от Гваделупа Диан, германските поляци Доволни и Ковалчик, алжиреца Бен Букли, алжиреца от италиански произход Затели, италианеца Ди Лорто, швейцареца Куртоа, португало-италианеца от Люксембург Дарюи, англо-французина Астон и германеца Есерер.

Първите успехи също са свързани с мигранти. Но световното в Швеция 1958, където французите записват първия си полуфинал, отборът е теглен напред от сина на полски имигранти Раймон Копа (Копашевски) и родения в Маракеш нападател Жуст Фонтен, син на французин и испанка.

“Националният отбор от 1958 беше резултат от икономическата миграция. След Първата световна война се налага строежът на разрушените заводи и мини, затова се използваха много мигранти, главно италианци и поляци. А през 50-те и 60-те години футболът беше опиум за народите в развитите страни”, отбелязва историкът Пол Дитши.

Той обаче добавя, че във Франция футболът не е бил №1: “На първо място беше колоезденето, а по-рано се увличаха от бокс и ръгби. Добро порядъчната парижка буржоазия играеше не футбол, а тенис. Футболът беше любим за децата от крайните квартали.”

Третата вълна от футболни мигранти идва в националния отбор в началото на 80-те години. Победата на Евро 1984 и бронза от световните две години по-рано и по-късно носят потомците на италиански имигранти Мишел Платини и Патрик Батистон, роденият в Мали Жан Тигана, испанецът Луис Фернандес и синът на испански имигранти Мануел Аморос.

Все пак главният символ на влиянието на миграцията във френския футбол е световното през 1998 г., на което страната е домакин. Тогава кръщават националния отбор Black-Blanc-Beurre (черен-бял-северноафриканец), макар той да е още по-мултикултурен: Дешан, Блан, Лизаразу – французи от различни региони; Пирес и Кандела – от Южна Европа  (Испания и Италия); Джоркаеф и Богосян – арменци; Трезеге е роден във Франция, но заради баща си аржентинец до 17 г. не знае нито дума френски; Зидан е от алжирско семейство; Виейра и Десаи – от континентална Африка (Сенегал и Гана).

Вторият веднага след раждането си се казва Оденке Абей; Анри, Тюрма, Лама и Карембьо са от отвъдморските територии – Гваделупа и Мартиника в Карибско море, Френска Гвиана в Южна Америка и Нова Каледония в Тихия океан.

Прадядото на Карембьо и други представители от народа на канавите през 1929 г. са докарани във Франция и затворени  в клетка в зоологическата градина до крокодилите с табелка “Истински човекоядци”. Когато разбира за това, Карембьо отказва да пее “Марсилезата” преди мач.

Такъв мултикултурен национален отбор се оказва идеален за политиците. Стремително губещият популярност президент Жак Ширак е отдавнашен привърженик на миграцията и разбира, че футболните победи ще вдигнат рейтинга му, затова ухажва националите.

И те не го подвеждат – печелят титлата, а подобни тържества Елисейските полета не са виждали от 1944 г., когато Париж е освободен от нацистите.