Как Република Македония призна Тайван и къде са милиардите

Република Македония призна Тайван и по този начин сътвори най-големият дипломатически гаф, който държава от Балканите е правила.

Каквото е позволено на боговете, на простосмъртните не е разрешено, така май гласеше една библейска мъдрост. Не знам дали е точна, но в момента ще ни свърши работа.

Нанси Пелоси, председателката на долната Камара на американския Конгрес отиде в Тайпе, столицата на Тайван. Колкото и да бе оспорвана тази визита, колкото и да бе кратка и непълноценна, тя докарва нещата до там, че Пекин и Вашингтон да застанат на ръба на войната. Пелоси си тръгна преждевременно, но напрежението остава и как ще приключи, никой не се наема да прогнозира. Нанси знаеше, че кацането ѝ в Тайпе ще предизвика криза, но тя затова е от САЩ, защото може да си позволи всичко. Нали е от богоизбраните.

Една друга държава през февруари 1999 г. се опита да изхитрува и да спечели в прекия финансов смисъл на думата, признавайки непризнатия от никого по света Тайван. Става дума за Република Македония, която направи такъв дипломатически гаф, който, доколкото знам, друга държава от района  не е сторвала. Мотивите бяха чисто балкански, до голяма степен провинциално-тарикатски, обвити уж в опаковката на някаква политическа целесъобразност. В случая, да бъдат спечелени парламентарните избори в страната през есента на 1998 г.

Вече четири години тогавашната ВМРО-ДПМНЕ с лидер Любчо Георгиевски бе извън състава на парламента. Там мнозинство, и то какво!, имаше Социалдемократическият съюз на Македония – СДСМ на Бранко Цървенковски. То се бе превърнало в послушна машина за гласуване на всичко, което премиерът Бранко Цървенковски, поискаше. В този период от 1994 г. до 1998 г. бяха извършени и най-големите далавери в сферата на приватизацията, които дадоха икономическата власт в ръцете на посочени от Цървенковски хора. Той затова и сега, когато вече уж е в политическо отшелничество, има тайната сила да дърпа конците на своята СДСМ, пък дори и на властта.

ВМРО-ДПМНЕ бе извън парламента поради политическото късогледство да бойкотира втория тур на парламентарните избори през есента на 1994 г. До известна степен бяха подведени от техния партньор тогава Петър Гошев, с когото искаха да формират изборна, но и управленска коалиция. Поводът на бойкота бе увереността, че първият тур на парламентарните избори, които съвпадат с президентския вот, бе манипулиран и фалшифициран. Киро Глигоров бе избран за държавен глава още на първия тур, протестите срещу гласуването не бяха приети, очакванията за втория тур не бяха в полза на ВМРО-ДПМНЕ и тогава ръководството реши да не отива на балотажа. Така партията остана извън Събранието.

Четири години след това за Любчо Георгиевски бе крайно нужно да получи политически и изборен реванш като свали от власт очевидно корумпираните социалдемократи. Но за целта му трябваше подкрепа и от още една политическа сила извън СДСМ. Намери я в лицето на Демократична алтернатива, наскоро създадена партия на интелектуалци, професори и университетски преподаватели, изявени югоносталгици и бивши комунисти, търсещи начин да се впишат в новата ситуация в държавата. Лидер на ДА бе една популярна личност, наречена Васил Тупурковски-Циле. Някога представител на Македония в ротационното председателство на СФРЮ след смъртта на Тито, известен младежки лидер, несменяем председател на местния Олимпийски комитет в Скопие, очевиден, но несполучил  кандидат за наследството на Киро Глигоров като президент на държавата, но стигнал в крайна сметка до съдебни дела за злоупотреба на служебното си положение и до нуждата от ежедневно болнично лечение. И до прозвището „македонския Барон Мюнхаузен“.  Но тогава, през 1998 г. Циле, беше във форма, неговите трудове за античния характер на днешните македонци вече бяха по рафтовете на книжарниците, разгаряйки комплексите на днешните граждани на Република Македония за принадлежност към величието на империята на Филип и Александър Македонски. Беше сладкодумен, лъжеше умерено, докато не започна предизборната кампания, която той лично и лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски  проведоха.

Двамата се качиха на един автобус и тръгнаха да обикалят 25-те хиляди квадратни километра територия на Република Македония. Докато Любчо се движеше в своя пропаганден периметър на патриот и антикомунист, Циле тръгна с обещанието, че щом спечелят властта, „ще докараме един милиард долара инвестиции“. Тук милиард, там милиард, това обещание на Тупурковски се превърна в мантра, която заслепяваше със своя блясък повечето избиратели. А те, верни на своя прагматизъм, изчисляваха колко от тези долари ще се паднат на човек в семейството. Малко бяха онези, които се осмелиха все пак да попитат –  а откъде ще дойдат тези пари, коя поне е посоката, в която да гадаят за източника им. Циле мълчеше загадъчно, Любчо се чувстваше очевидно неудобно в ситуацията, може би и той самият не бе наясно със „спонсора“ на милиарда. Може би и си даваше сметка, че този, който ще вкара въпросните милиони в държава като Република Македония, ще трябва или да е някой луд, или някой прекалено прагматичен човек с визия, която местните не могат да възприемат.

Скоро всичко се изясни. ВМРО-ДПМНЕ и Демократична алтернатива спечелиха изборите. Съставиха правителство с участието и на партията на албанците, която получи най-много гласове – Демократичната партия с лидер влиятелният сред всички албанци в района Арбен Джафери. Премиер стана Любчо Георгиевски, а Циле стана негов заместник с отговорност за чуждите инвестиции. Нали трябваше да изпълнява предизборното си обещание. При разпределението на министерските кресла ДА настояваше и получи дипломацията, чийто шеф стана един от близките хора на Циле, някогашният дребен служител в една от авиокомпаниите в Скопие Александър Димитров. Той си беше и такъв един невзрачен, некомуникативен и дръпнат, но очевидно беше достатъчно доверен на Тупурковски.

Времето минаваше, а Тупурковски продължаваше да мълчи и да държи премиера си Георгиевски в неудобното положение да не знае какво става. Докато през една февруарска вечер на 1999 г., само четири месеца след поемането на властта, правителството на Георгиевски призна Тайван. Спомням си добре, че новината за това беше забутана някъде дълбоко в информационните бюлетини, та доста хора в първия момент не схванаха за какво става дума. Външният министър Димитров в Тайпе подписал документ, с който Република Македония установява дипломатически отношения с Тайван. Бомба! Веднага реагира китайската посланичка в Скопие, която поиска обяснение.То не ѝ бе дадено, или поне не бе задоволително, и дипломатката си стегна куфарите, защото от Пекин прекъснаха отношенията със Скопие. Лъсна истината и с милиарда долари – много скоро стана ясна истината за пазарлъка, сътворен от Циле и неговият приятел Димитров. Пари срещу признаване – ето сделката. Ама никоя друга държава не си позволявала такова нещо, ама как така ще се скараме с Китай като страна постоянна членка на Съвета за сигурност, ама как така това, как така онова… Нищо не се случи повече. Започна активният обмен между Тайпе и Скопие, високопоставени гости от острова дойдоха и направиха първата копка на икономическа зона край столицата. И Любчо бе принуден да се хване за лопатата, украсена с червена панделка. Ако не се лъжа, и той отскочи до Тайпе. Мои колеги журналисти бяха привлечени в групи, които бяха пращани да се обучават на новите медийни технологии в Тайван, абе, работата тръгна.

Тайванците откриха посолство в Скопие, а и първият ресторант с китайска храна – също. Е, той винаги си беше полупразен, но не толкова като политически знак на отрицание на признаването, а заради една друга, манталитетна, но много силна причина – сърбите са научили местните хора, че месната на скара е най-добрата храна в света и те са го приели като мантра, която трябва да следват. Дори чисто човешкото и цивилизационно любопитство да ги бе накарало да влязат и да опитат китайската кухня. Не, не става. Колкото пъти да сме отишли там, винаги е имало неколцина – или дипломати от посолствата, или военни от мироопазващите контингенти наоколо, или единични случаи на местни хора, вероятно пътували доста в чужбина и опитвали там.

Ресторантът на тайванския китаец така и не успя да просперира защото твърде скоро стана ясно, че е направен огромен дипломатически гаф, който трябва бързо да бъде поправен. Натискът отвън върху правителството на Георгиевски бе огромен и в крайна сметка сензационният експеримент „признаване срещу пари“ бе отменен.  Но въпросът, който и до днес стои и витае в публичното пространство е къде и колко от милиарда бяха усвоени и от кого? Някакви особено големи суми не влязоха в икономиката, някакви сериозни инвестиционни проекти не бяха реализирани. Всичко това породи подозрението, което и досега съществува, че ако държавата не се е „облажила“ от тайванските милиони, това не трябва да означава, че някой лично не е натрупал доста в персоналните си сметки.

Съдебните дела срещу Тупурковски са по-скоро за някакви дребни прегрешения, които обикновено наричаме кокошкарски. Това ни дава основание да смятаме, че или Циле е голям хитрец и си е свършил работата по начин, по който да не бъде пипнат, или че местното правосъдие край Вардар предпочита да не се рови в дълбокото. Или и двете. Самият факт, че срещу него се води някакъв продължителен и тягостен процес вероятно се приема за достатъчен за политическото очерняне на обвиняемия. Не стана ли така и с бившия премиер Груевски, първата присъда срещу когото бе за това, че е разрешил купуването с бюджетни средства на висок клас автомобил марка „Мерцедес 600“? Уж колата била за протоколни нужди на правителството, но Груевски от време на време качвал нея семейството си и се разхождал. Бум – две години и половина ефективна присъда, след произнасянето на която той си стегна куфарчето или сака, влезе в багажника на дипломатическия автомобил на унгарското посолство и се озова в Будапеща. Където е и сега.

Така завърши тайванската авантюра на Република Македония. От нея остана горчив вкус в устата на доста хора, но и съмнението и очакването някога най-после тя да бъде разплетена докрай. До война, разбира се, не се стигна, защото това, което е позволено на богоизбраните, на простосмъртните не е разрешено.