Как се става насила окупант

Украинският блогър Володимир Золкин вече е направил около 250 интервюта с пленени окупатори от руската армия, нападнала вероломно страната му през февруари. Интервюираните масово отговарят, че са излъгани от Путин и командването си, че са ги хвърлили като пушечно месо на фронта, а те самите нямат никакво желание да воюват и убиват.

С просто око се вижда, че някои лъжат и отговарят под индиго, а други наистина се чувстват излъгани. Трети са толкова тъпи, че отговарят нещо нечленоразделно. Който разбира руски, може да види тези интервюта на Залкин в YouTube канала му.

Има обаче и една друга категория. Това са украински момчета, живели досега в непризнатите от никого (освен от Кремъл) Луганска и Донецка народни републики (ЛДНР). Те са хванати буквално от улицата в Донецк и пратени да се бият срещу братята си. Тези момчета (много от тях студенти) са пленени без бой от въоръжените сили на Украйна (ВСУ) и масово отказват да се върнат. Предлагаме ви три такива случая:

Заплашиха ме с углавно дело ако не тръгна за фронта

  Александр Пигуз (26 г.)

Украинец от Донецк. Студент 4 курс „Международни отношения“ в Донецкия университет.

– Кога ви мобилизираха в армията на ЛДНР?

– На 24 февруари.

– Как?

– Ами… отправиха ми предложение, което не можех да откажа. (усмихва се)

– В смисъл?

– Завоалирано ми обясниха, че ако откажа, ще ме изключат от университета и ме чака углавно дело. Във военното окръжие ни обещаха, че ще охраняваме някакви обекти в Донбас. Чак когато ни закараха в Белгородска област (в Русия, на границата с Украйна, б.р.), дадоха ни оръжие и ни качиха в ешелоните, разбрахме какво всъщност става. Но нямаше къде да бягаме – нямахме нито документи, нито пари, а Федералната служба за сигурност (ФСБ) слухтеше навсякъде.

– Вие украинец ли сте, или руснак?

– Украинец.

– Искахте ли да воювате?

– Не! Аз принципно съм против насилието. До 25 март, когато ме плениха украинските сили, не съм стрелял изобщо. Аз съм студент международник и въобще не приемам нещата да се решават с оръжие.

– Как попаднахте в плен?

– Въоръжените сили на Украйна ни обкръжиха край Ольховка. Аз се предадох без бой. Това беше единственият начин да остана жив.

– Разбрахме, че вече сте решили нещо.

– Да, много си говорихме с момчетата в килията – те всички са насила мобилизирани украинци от Донецк. Решихме официално да се откажем от размяната пленници, ако изобщо има такава. Да напишем рапорти за отказ и да останем в Украйна.

– Защо ще го направите?

– То е както едно време са бягали от Източен в Западен Берлин. Просто в Русия няма бъдеще…

Отказвам се от размяна, оставам в Украйна

   Сергей Роповка (24 г.)

Украинец от Кировское (Донецка област). Третокурсник в специалност „Железопътен транспорт“

– Как попаднахте в плен?

– Бяхме четирима на пост в някаква жилищна сграда, когато започна стрелба. Ние се скрихме, но скоро дойдоха украинските сили и започнаха да претърсват къщата. Двама от нашите се уплашиха много и започнаха да стрелят напосоки. Аз просто се криех. После украинските войници ни извикаха да се предадем и…

– И какво?

– Нищо. Предадохме се.

– А защо другите стреляха?

– Просто от страх. Всички ни беше страх, че ако се предадем, ще ни измъчват и ще издевателстват над нас. Когато ни мобилизираха, ни говореха, че ако ни пленят, ни чакат страшни неща. Видео някакво ни пускаха…

– И вие им повярвахте?

– Ами… Нямаше друга информация.

– Вие защо не стреляхте?

– Аз не съм стрелял нито веднъж, откакто съм мобилизиран.

– Украинец или руснак сте?

– Украинец.

– Имате ли руски или ДНР-овски паспорт?

– Не. Не си извадих.

– Не успяваме да се свържем по телефона с близките ви. Кажете им нещо, те ще гледат това видео.

– Жив и здрав съм, държат се добре с мен. Радвам се, че се случи така,… а не иначе. Ще се откажа от размяна и ще остана в Украйна.

– Мислите ли, челесно ще стане това? Всеки може да каже: мобилизираха ме насила, не съм стрелял, не съм убивал. Ние сме длъжни да вярваме ли?

– Не знам, може би да ме подложат на полиграф, да разпитат свидетели. Надявам се да стане, не искам да се връщам…

МАЙКАТА: Остани там, миличък! Ти си украинец! Знам, че не си окървавил ръцете си

   Максим Шапошников (19 г.)

Студент, украинец от Харциск (Донецка област)

– Как ви мобилизираха?

– Деканът от университета ми се обади и каза да се явя незабавно във военното окръжие с документите и някои основни вещи.

– После?

– Закараха ни в Белгород, раздадоха ни оръжие и на 5 март ни отпратиха към Харков. В бой не сме участвали. Стояхме на пост или ни учеха да стреляме.

– По какво?

– По кутии, консерви, бутилки. За тренировка.

– Докато сте на пост по хора стреляхте ли.

– Някои стреляха. Аз лично не съм.

– Искахте ли да воювате?

– Не! Изобщо! Излъгаха ни, че ще пазим някакви обекти седмица-две и ще се върнем по домовете си.

(Золкин и колегата му успяват да се свържат с майката на момчето. Обясняват й кои са и му дават телефона. Майката се разплаква още на първата дума и от хлиповете й на много места не се разбира какво говори.)

БОЕЦЪТ: Мамо, привет!

МАЙКАТА: (плаче) Синчето ми, привет, зайчето ми, слънчицето на мама! Кажи ми, как си?

БОЕЦЪТ: (малко притеснен от майчините обръщения) Нормално, мамо, всичко е отлично. При вас как е?

МАЙКАТА: Наред е, котенце! Знам от Червения кръст, че си в плен. Не се притеснявай, ние ще те измъкнем! Зайче, само не се бой! Аз знам, че ти не си окървавил ръцете си, ще си те приберем! А този, дето те прати там, аз лично ще го разкъсам на парченца! От нищо не се страхувай! Много ни е мъчно за теб! Ще те вземем и за нищо на света повече няма да те пуснем на война, котенце! Само не се притеснявай!

БОЕЦЪТ: Мамо… Реших да остана в Украйна…

МАЙКАТА: (след кратко мълчание) Оставай! Остани, миличък! Ти си украинец, по тебе кръв няма! Най-важно е, че си жив, скъпи мой!

БОЕЦЪТ: Не се тревожете за мен. Тук всичко е наред, здрав съм. Дори да има размяна на пленници, аз ще се откажа и ще остана в Украйна. Когато някой ден, надявам се скоро, Донецк стане отново украински, обезателно ще се върна… Всичко ще бъде наред, бъдете спокойни!

За финал: Руският агресор почти не прави опити да разменя своите бойци, мобилизирани насила от Донецка и Луганска област. За сметка на това най-бързо иска да си прибере пленените чеченци на тик-токъра Кадиров.