Когато политикът надникне зад сергията, край на търговията

Винаги, когато политиците се намесват в пазарните отношения, губят всички. Това, че един народ е по-прагматичен от друг, не винаги означава, че е и по-умен. Или че е по-велик. Полезната практичност на хората идва и от традицията, понякога и от нуждата, а в доста случаи се определя и от умението на управляващите. В смисъл, че стоят настрани и не се намесват. Варианти разни.

Кметът на Одрин се възмутил, че местните търговци наредили билбордове с реклами, написани на български език. Откъде-накъде и защо, попитал човекът. Даже наредил да се състави комисия да провери и да каже това редно ли е и отговаря ли на правилата. Нали е политическо лице, трябва да се грижи за всичко, което става в поверения му град.

Комисията може и да му даде отговор, но преди нея самите търговци, поставили тези реклами насам и натам, му дали ясно да разбере, че по-добре е да не се бърка в тяхната работа. Защото тяхната работа е да привличат клиенти, а какво по-добре от това, преди купувачът да влезе в дюкяна им, да е информиран какво има в него. Ако може, на родния му език. А кметът, ако ще се прави на политик, да вземе заедно със своите колеги да се попита защо турската лира напоследък все се обезценява, та заедно с нея и цените на стоките падат, та като магнит привличат стотици, а може би и хиляди купувачи от съседна България. И от съседна Гърция, разбира се.

И вместо да им усложняваме шопинга, нека да ги направим информирани пазарджии, че и на тях, и на нас да ни е по-лесно. И за да няма основание местните властници да се сърдят, че си рекламираме стоката на чужд език, а не на турски, пък и да не предизвикаме регионално съперничество и завист, което на Балканите си е стара традиция, ще направим същите текстове и покани за пазаруване и на български, и на гръцки. На един и същи билборд. Да живее балканското разбирателство и сътрудничество между всички купувачи и търговци. Ура!

Това, че българите от крайграничните райони с Турция обичат да отскачат до Одрин и да пазаруват там каквото им падне и каквото им е на сметка, не е откритие. Това е стара и позната практика, която сега, когато курсът на турската валута е на ниски нива и прави цените на стоките приемливи и примамливи, се масовизира и включва все повече българи. И това може да се приеме като проява на родния прагматизъм, който се проявява тъкмо в подобни ситуации. И понеже и у нас има хора, които не могат да живеят без да лепят етикети на каквото и да е, вече го определят като част от националния ни характер. Ако някога, в условията на социалистическия дефицит, майсторлъкът и тарикатлъкът бяха в това да намериш връзки да си купиш липсваща на витрините стока. Днес в пазарния хаос и отворени граници само трябва да следиш цените на борсите, особено при комшиите.

А че турците, които много по-дълго от нас живеят в пазарния разгул, са далеч по-прагматични и рефлективни, няма никакво съмнение. Те затова и направиха такъв туризъм, който привлича милиони хора през цялата година. Имат нюх, както се казва. Пък аз си спомням една такава история, все в този ред на мисли, която искам да разкажа, защото ми се случи пред очите. И тя е свързана пак с едни билбордове и един прагматизъм, който като шило в торба не стои, а гледа да излезе на бял свят. Пък и да се види какви поразии могат да направят политиците с несръчните си намеси в естествените процеси на търговията, туризма и изобщо по местата, където парите се движат.

През пролетта на 2008 г. премиерът на Република Македония тогава Никола Груевски излезе и публично призова своите съграждани да бойкотират всичко гръцко. Той току що се бе върнал от Букурещ където кандидатурата на страната му за членство в НАТО бе отхвърлена за пореден път поради ветото на Атина. До Преспанския договор бе още далече, а и Груевски не беше от политиците, които биха могли да си турят подписа под него. Но той се почувства лично и национално обиден, та излезе и призова своите съграждани да бойкотират всичко, което идва или е свързано с Гърция.

Първо, да не пазаруват в магазините от веригата „Веро“, собственост на гръцкия търговец Веропулос, която, в интерес на истината, е най-добрата в страната и с най-високо качество на предлаганите стоки, пък и обслужването там е най-стегнато.

Второ, гражданите на Република Македония да не пътуват на почивка на юг, за да не увеличават печалбите на гръцките хотелиери и ресторантьори. Това си беше шок за хората край Вардар, защото за тях да отидат на море в Гърция отдавна вече си е въпрос на социален престиж. „Къде бяхте това лято? – Как къде, в Гърция!“, е гордият отговор. Получих подобен отговор, даден ми с необходимото самочувствие, от един приятел, когато съпругата му, лекарка, възропта: „Какво се хвалиш, питай ме дали ми беше добре да стоя по цял ден пред огъня да пека чушки и да правя миш-маш, за да има какво да ядете“. Е, и при това младо семейство очевидно бе спазена традицията, израз на местния вардарски прагматизъм да пълнят багажника с чушки, домати и друг зарзават от скопския пазар, преди да поемат на юг, към топлите морета на Гърция.

В стремежа си да не чува нищо гръцко, Груевски стигна до крайности. За вас лъжа, за мен истина, в менютата на всички заведения в държавата бе наредено да се задраска популярното узо. Няма такова питие. Има мастика, но местна, от Струмица. Но ако все пак, на инат искаш да си поръчаш узо, трябва да намериш някаква друга словесна формула, с която хем да бъдеш разбран от келнера, хем да не предизвикаш любопитството на някое ухо, което да се подразни, ако чуе забранената дума. „Една мастика, произведена на юг от Гевгели, моля“ и келнерът носи каквото трябва. Гевгели е най-южният град на Република Северна Македония, точно на границата с Гърция. Същата съдба имаше и гръцката салата.

Бойкотът не успя, разбира се, и си отиде заедно с режима на Груевски. Даже по-рано. Защото всички, които не обичаха Груевски, решиха да бойкотират неговия бойкот. Остана само срамът за тогавашния премиер, но той си имаше други, по-големи грехове, та този остана някак си встрани. Което не му попречи по-късно да излекува гръцкия си комплекс като нацвъка в центъра на Скопие паметници на антични герои от елинската история начело с баща и син Филип и Александър Македонски. Те и досега си стоят там.

Но историята си има своето продължение, което отново ще ни върне към Одрин. Не минаха и две седмици от призива на Груевски македонците да не пътуват към Гърция на туризъм и почивка, и по основните магистрали и пътища на страната се появиха билбордове с реклама за курортите в…Турция. Кога ги бяха договорили, кога ги бяха подготвили, остана загадка, но ето, изправени покрай мантинелата, цветни, ярки, примамливи. Туризмът не търпи празнини, нали?

По същото време в Скопие дойде някаква заместник-министърка на нашия, българския туризъм, да разговаря с местните си колеги. В нейна чест в посолството събраха част от българската колония там. Не оставихме много гостенката да се хвали, а направо я попитахме: „Госпожо еди коя си, щом сте дошла с кола, навярно сте видели покрай пътя билбордовете с реклами за турските курорти?“. „Да, видях ги“. „Е, а къде са българските? Този глупав бойкот от страна на Скопие към гръцкия туризъм не е ли шанс и за българския, за който вие отговаряте?“ „Ами, прави сте, но…последва някакъв бюрократичен отговор за изработването на програми, които в бъдеще така и онака…“ И признанието, че в сравнение с нашата рекламна политика турците са много по-бързи и агресивни. После посланикът ни, да не му казвам името ни смъмри, че сме поставили в неудобно положение гостенката. Човекът не бе дипломат от кариерата, свикнал бе на други обноски в един друг жанр, откъдето бе дошъл.

Но за да не останете с впечатлението, че тези балкански провинциални навици да си гледаме в канчето и да бъркаме в него са само регионален патент, ще ви кажа, че и в далече по-цивилизовани държави в сърцето на Европа е така, или почти така. Хиляди французи от крайграничните райони с Швейцария всяка сутрин преминават границата с кола или пресичат езерото с корабчета, за да работят я в Женева, я в Лозана или на друго място. За по-високи заплати, разбира се. Обратно –всяка събота или неделя ресторантите в градчетата покрай границата са пълни с швейцарци, които, вече напълнили багажниците с покупки от местните супермаркети за по-евтино, опитват майсторлъците на френските шеф майстори на кухнята. И те си правят сметките, при това по-добре от нас. И не се срамуват, представете си, никак не им е неудобно.

Така. И понеже започнахме с Турция, няма да е лошо да приключим с нея. Онзи ден гледам, моят съсед Краси, който от повече от 30 години живее в Анкара, товари колата си, за да се връща обратно. Всяка година с жена си, туркиня, и с дъщеря си идват за двадесетина дни у нас. Хем да види майка си, хем да напазарува нещо. Та, гледам товари колата и не може да събере багажа си. Все пакети с логото на наши вериги магазини. „А бе, Краси, българите се изпотрепват да ходят до Одрин на шопинг, защото било евтино, сега и билбордове на български им сложиха, ти оттук цял магазин си помъкнал“. Краси, който има чувство за хумор, се усмихва и философски заключава: „То, едното няма нищо общо с другото“.

От този ден се опитвам да разбера какво искаше да ми каже.