Крещящата опозиция, тихите албанци и нощта на кървавите глави

Когато едно общество не се учи от собствените си грешки, то ги повтаря, при това като фарс. Примерите за верността на подобна максима са многобройни, но понеже ги има близо до нас и защото са актуални, ще се спрем на тях.

Вече четвърти ден, по-скоро вечер, столицата на Република Северна Македония се тресе от протестни демонстрации. Започнали като граждански протести, много скоро те бяха яхнати от опозиционните политически партии и през нощта на понеделник срещу вторник определено бяха партийно оцветени. Най-вече от най-голямата политическа сила на опозицията – ВМРО-ДПМНЕ, чийто председател Християн Мицкоски не крие амбициите си да предизвика смяна на властта в държавата и да седне в креслото на неин премиер.

Това засега на му се удава в рамките на традиционните парламентарни и политически процедури, та затова вероятно залага на уличния натиск. Една тактика, която не е непозната в обществения живот на Северна Македония и която се ползва от големите политически структури, в зависимост от това дали са в опозиция или управляват.

Не е толкова далечен примерът с така наречената „Шарена революция“, която избухна срещу режима на Никола Груевски, министър-председател и шеф на ВМРО-ДПМНЕ, когато станаха ясни многобройните примери на злоупотреба със служебното положение на премиера и неговото тясно обкръжение. И „Шарената“ избухна като граждански протест, но много скоро лидерът на тогава опозициония СДСМ Зоран Заев, заедно с няколко човека от ръководството на партията, се появиха на площадите, уж случайно, ей така, разхождайки се, минаха покрай хората и застанаха начело на протеста.

Случайно и аз бях там с екип на БНТ, предислоциран набързо в Скопие от Битоля, където снимах документалния филм за Битолския надпис, излъчван неколкократно и до днес със заглавие „Камъкът на страха“. И ние с оператора Любомир Станоев бяхме в тълпата, и нас ни блъскаха, и домати изцапаха камерата, когато демонстрантите започнаха да ги хвърлят срещу така наречената Триумфална арка „Македония“ на централния площад в Скопие. Тъкмо там, срещу символа на управлението на Груевски като част от неговия мегаломански проект „Скопие 2014“, превърнал центъра на столицата в паноптикум. А на 20 метра зад нас няколко реда метални заграждения и тежко въоръжени полицаи охраняваха сградата на Парламента. Но Заев беше вече там.

Сега и ВМРО-ДПМНЕ направи същото, без да се крие и с цялата откровеност на политическия цинизъм и лицемерие. Поводът е известен – получаването на предложението на ЕС, изготвено от френското председателство, за решаване на спора с България и за старта на преговорния процес за членство в ЕС. И вижте съвпадението на ситуацията като у нас – докато през първите два дни съдържанието на пакета документи от Париж бе само частично известно, и то от някои медийни публикации, протестът, поне външно, бе обявен за граждански. Както се казва, по принцип. Щом идва отвън, при това със сериозното участие на България, хайде на улицата и на площада пред правителствения комплекс сгради край Вардар.

И понеже съдържанието на предложението на Париж не бе известно, стрелите на протеста бяха насочени към „обичайния заподозрян“ България. А по отношение на нея и гражданските сдружения в Северна Македония, и политическите сили, и партиите и елитът, имат достатъчно богат арсенал от средства, за да ги пуснат в действие и да насъскат протестиращите. Както и стана. България е виновна за всичко, колко лесно. Напред!

Както и в други подобни случаи, ВМРО-ДПМНЕ като солидна организационна конструкция осигури масата от участници в протестите. Малко с автобуси от провинцията, повече от Скопие, от тук-оттам и площадите се напълниха. Но моето впечатление е, че най-агресивната част от протестиращите бе осигурена от крайнолявата малка парламентарна група на партията „Левица“, водена от една странна политическа фигура, каквато е професорът от Университета в Щип Димитър Апасиев.

Доколкото схващам, тъкмо неговите активисти са тези, които хвърляха яйца и други предмети по сградата на правителството в понеделник вечер, а във вторник окървавиха протеста, ранявайки над 47 полицейски служители, при това 11 от тях тежко, а двама дори с опасност за живота. Били са арестувани 11 човека от нападателите. Казват, че имало няколко автобуса, от които слезли млади и здрави мъже с маски на главите, най-активни при атаката на държавните институции.

И това въпреки предварителните предупреждения на премиера Димитър Ковачевски, че властите са наясно с намеренията на организаторите на демонстрациите и че ще вземат сериозни и твърди мерки против тях. Е, реката от хора стартира марша си из центъра на града от правителствените сгради, мина покрай Министерството на външните работи и спря, естествено, за финал пред Парламента. И там, в сърцето на Скопие, агресията избухна и стана това, което стана.

Да, пред парламента. Както преди пет години, когато на 27 април 2017 г. пред същата сграда, на същото място, имаше протест срещу решението на законодателния орган да избере албанец за негов председател. Под натиска на тълпата, предимно симпатизанти и привърженици на управляващата тогава ВМРО-ДПМНЕ с премиер Никола Груевски, нахлу в сградата, не без помощта на охраната ѝ, услужливо отворила вратите.

Знаете какво се случи в тази нощ – след „близки срещи“ с нахлулите демонстранти лидерът на опозицията Зоран Заев бе с окървавена глава, неговата заместничка в ръководството на СДСМ Радмила Шекеринска бе влачена за косите през залите и коридорите, а шефът на една от малките албански партии „Алтернатива за албанците“ Зиядин Села дори бе обявен за мъртъв.

Как оцеля този човек, само той и скопските медици знаят, но пък самият той много скоро забрави този случай и в един момент на местните избори преди година влезе в коалиция с…ВМРО-ДПМНЕ. Със същите хора, които го тикнаха към гибел. Политика, какво да се прави.

„Нощта на кървавите глави“, както бе наречена тогава цялата тази мерзка история, има и своето лицемерно продължение. Заев спечели парламентарните избори през декември същата година, поръчителите, организаторите и изпълнителите на поръчката в Парламента бяха изправени пред съд и вкарани в затвора. Някои от осъдените бяха депутати от ВМРО-ДПМНЕ, които Заев с окървавената глава, но вече премиер, изкара навън, за да го подкрепят и да му осигурят мнозинство от две трети от гласовете в Събранието, за да приемат с 81 гласа Преспанския договор за промяна на името на държавата. Гнусна работа била политиката, казват.

Този път цялата тази история се повтаря, но като фарс. Докъде ще стигнат протестиращите и техните партийни вождове в отрицанието си да приемат предложението за старт на преговорите с ЕС, докъде ще стигне радикализацията на поведението им в тъмни доби по улиците и площадите, е трудно да са каже. Засега албанците и техните политически структури стоят настрана от демонстрациите. Но както е тръгнало, подмятанията оттук и оттам, че пакетът документи от ЕС е от тяхна полза и от него губещи са само македонците, току виж създало достатъчно критична маса сред албанската етническа общност и тя да реагира по своему.

Как? А, и за това има примери, и те не са далечни, но „пускането им в действие“ отново би означавало нещо страшно.

Затова казвам, че когато едно общество не се учи от собствените грешки, се случва това, което сега виждаме вече почти пет дни край Вардар, при съседите ни, на някакви си 200 км. от нас.