Накъде след Петков?

Четирите политически сили, неправилно етикетирани с термина „новото мнозинство“, заедно с лидерите на „Продължаваме промяната“ започнаха да действат на принципа „след нас и потоп“. 

(Препубликуваме задълбочения анализ на политолога Атанас Ждребев с позволението на многоуважавания от нас Портал “Култура” поради историческото му значение)

През последните дни на бурни политически събития преглеждах мои стари текстове, публикувани в Портал Култура в периода от началото на протестите срещу последното правителство на ГЕРБ до оттеглянето на подкрепата на Слави Трифонов към Кирил Петков. Откроените тенденции през изминалите две години намират своето естествено потвърждение днес. Материалът „Накъде след Борисов?” от 27 август 2020 г. – от частта, в която поставя въпроса за алтернативата, до последния си ред, звучи така сякаш е писан тази нощ. Няма смисъл да се спирам на всичко казано дотук в продължение на две години. Важното е да се извлекат поуките, за да не се повтарят старите грешки.

Политолозите, които са близки до ГЕРБ или работят директно за партията в качеството си на народни представители, дефинират конкретните причини, довели до падане на кабинета. Добре е да се открои какво казват и какво премълчават, за да се постави ясна разграничителна линия между обективния анализ и манипулативните елементи в техните твърдения.

Истините. Правителството падна, защото изгуби парламентарната подкрепа на един от коалиционните си партньори. Опозицията е изпълнила своята основна задача да го свали от власт. Първата стъпка в процеса е отстраняването на парламентарния председател. Никола Минчев притежава всички персонални качества, за да заема високия пост, атаката срещу него не е персонална, а е част от деструктивната стратегия за предизвикване на политическа и институционална криза. Северна Македония е по-скоро повод, отколкото причина за случилото се. Финансовата политика е удачно избрана като тема за вот на доверие, защото тя успешно се вписва в настроенията на голяма част от населението.

Манипулациите:

– Изборите са единственият възможен демократичен изход от кризата; не са най-добрият вариант, а са най-малкото зло. Предсрочният вот сега изобщо не е решение поради причините, които са изчерпателно изброени в цитираната статия. Нека да обобщим: в България все още няма структурирана хомогенна алтернатива нито на модела на управление, доминиран от ГЕРБ и подкрепян явно или скрито от ДПС, нито на идейно разнородната коалиция, която до вчера се държеше на косъм, раздирана от вътрешни противоречия. Партийната система е силно фрагментирана. Склонността на избирателите да се увличат по популистки послания създава реални предпоставки за задълбочаване на институционалния разпад. Държавата навлиза в дългосрочна изборна спирала, в период на политическа, финансова и икономическа дестабилизация. В допълнение, рискът от нарастваща електорална подкрепа за русофилските формации е възможно да обособи широко антисистемно парламентарно представителство, което да торпилира и последните опции за нормален диалог.

– Никола Минчев трябваше да бъде освободен от поста си, защото от ПП са изгубили парламентарното мнозинство. Такова основание не е записано в Правилника за организацията на дейността на НС. Зад него не стоят никакви правни аргументи. То е политически мотивирано и е несъвместимо с процедурите. Ако трябва да направим обективна и безпристрастна оценка, Минчев наистина системно е нарушавал Правилника, действайки в интерес на опозицията, която пък го потъпка тотално, превръщайки го в лист хартия без никаква стойност. Ако го спазваше стриктно, щеше да отнема думата и да отстранява от залата всеки депутат, който обижда опонентите си, превръща процедурата в изказване, отклонява се от дневния ред, проявява недопустимо поведение. Тогава той щеше да издържи на поста си шест дни вместо шест месеца.

– Изтъква се слабата законодателна продуктивност, без да се обърне внимание на сериозните усилия, които положи опозицията, за да торпилира процеса. Развитието на събитията от последната седмица е допълнителен щрих към нещо старо и добре познато. Техниките на саботажа отново се проявиха както в пленарната зала, така и в комисиите. Темата се премълчава, защото всеки политик, който си позволи да я повдигне, ще бъде обявен за враг на парламентаризма и на демокрацията.

Една от причините за кризата, която вероятно не е най-съществената, но същевременно се подценява повече, отколкото е необходимо, е в сгрешената комуникационна стратегия на премиера. Фрапантните гафове започнаха, когато Слави Трифонов обяви, че изтегля министрите си, но те бяха предхождани от редица други. Последните изяви на Кирил Петков позволяват да го оприличим на реторически двойник на Бойко Борисов. Ако изказванията на Петков, които критикуват ГЕРБ, ДПС, ИТН и „Възраждане” за финансовата дестабилизация на страната в условията на криза и за създаването на коалиционен формат, влизащ в противоречие с волята на избирателите, бъдат съпоставени с критиките на Борисов към Орешарски, „тройната коалиция на БСП, ДПС и „Атака” и рисковете от катастрофа, та дори и с мотивите към успелия вот на недоверие, то ще забележим проявленията на един почти идентичен конфронтационен модел. Премиерът в оставка пропиля и последните надежди за възстановяване на сътрудничеството с ИТН, подпали моста, който беше счупен от Трифонов, вместо да се опита да го възстанови. Разбира се, всяко извиване на ръце е недопустимо, а в политиката това правило важи и за двете страни.

Втората тежка грешка е в посланията за Северна Македония, лансирани в първите дни на управлението. Министър-председателят създаде впечатлението, че проблемът е преодолим и решението му е с обозрим хоризонт, простиращ се до края на френското председателство. На първата среща с македонския си колега Петков използва Борисовата дипломация на прегръдките и шаблонните думи за приятелство, без да обърне внимание на твърдолинейната позиция на партньорите от съседната страна и от собственото му правителство. Поредицата от факти показа, че националистическите настроения наляха допълнителна вода в мелницата на тези, които катализираха днешната ерозия. Негативите останаха в полето на всички играчи, ПП и ИТН претърпяха имиджови щети, а вярата, че правителството е паднало заради Северна Македония остана само за шепа наивници.

Третата грешка на Петков е, че си позволи бързо и ефектно да се впише в конфликтния дискурс на публичната комуникация, зададен от Слави Трифонов и неговите съратници. Напоследък те често биват критикувани, че показват наяве нещата от кухнята. Отиващият си премиер от своя страна дори не направи плах опит да спусне завесите, камо ли да потуши пожара. Той декларираше желание да запази властта и същевременно развиваше типична предизборна дискурсивна стратегия, представляваща огледален образ на тази на Трифонов. Докато през декември се изявяваше като новото диалогично и компромисно лице на политиката, днес вече изцяло принадлежи на стария елит не защото е паднал от власт, а заради коренната промяна на политическото послание. Оформя се още един съществен елемент. Кирил Петков не е бивш цар, за да живее със съзнанието, че е носител на историческа мисия. Многократно повтаряното твърдение, че застава на правилната страна на историята, започва да придобива комичен ефект. Всяка коалиция е плод на компромис, на толерантност и уважение към партньорите. Бомбата безспорно беше заложена от ИТН. Вместо да се опита да я обезвреди по надлежния ред, той отчаяно тръгна да търси дванайсет сапьори, в крайна сметка откри само половината и взривът стана неизбежен.[1]

Нека да погледнем какво предстои. Социолозите заявиха, че още е твърде рано за проучвания, които биха дали надеждна картина на съотношението на силите в следващото НС. Със сигурност ще се задълбочи състоянието на фрагментация. Популисткият разрив, така както беше описан в текста „Накъде след Борисов?”, е меродавно теоретично обяснение за хода на днешните събития и няма смисъл да го преповтаряме. Разликата е във формата – през 2020 г. този разрив беше автентично генериран от протеста; днес хетерогенната опозиция се консолидира около оставката на правителство, като всяка от четирите партии изтъкна собствени мотиви. ГЕРБ, ИТН, ДПС и „Възраждане” не са в коалиция, а осъществяват моментно парламентарно взаимодействие с цел да предизвикат предсрочни избори. Сега Костадинов има само 13 народни представители, вероятно есента ще бъдат повече и ще си партнират с „Български възход”. Възможно е ГЕРБ да привлече допълнителни гласове, доказвайки тезата си, че „промяната” не е в състояние да управлява. ДБ ще понесе имиджови щети от общото участие в кабинет с БСП. За ИТН е трудно да се прогнозира, защото през декември партията претърпя сериозно поражение и успя да задържи само твърдото си електорално ядро. Класическият ситуационен анализ накланя везните към опцията да се окажем в перманентна изборна спирала. Ако е вярна тезата на ПП, че мафията се е обединила, за да свали правителството, то виждаме, че тя не е единна организационна структура, която се консолидира, за да излъчи ново. Четирите политически сили, неправилно етикетирани с термина „новото мнозинство”, заедно с лидерите на ПП започнаха да действат на принципа „след нас и потоп”.  Желанието им за нови избори, съчетано с безкомпромисност и втвърдяване на тона, насочва съзнанието към подобна мисъл.

––––––––––––––

[1] Темата с аналогиите от 1992 г. е доста обширна и няма как да бъде засегната. Нека да си спомним обаче какво се случи през 2005 г. Проф. Огнян Герджиков беше освободен от председателския пост заради действителни процедурни нарушения. Опозицията внесе вот на недоверие с реални шансове за успех. Симеон Сакскобургготски успя да убеди „Новото време” да оттегли подписите си, а Мирослав Севлиевски беше възнаграден с министерски пост. Тогавашният премиер жертва Лидия Шулева. Преговорите се проведоха на тайни сбирки в типичния стил на Царя, който предпочете мълчаливо да направи пазарлъка, вместо да търчи по медиите и да заклеймява враговете си. „Новото време” повече не влезе в парламента. НДСВ не само завърши успешно мандата си, но и изкара още четири години във властта. След това знаем какво се случи, но шестте месеца управление с участието на ПП са несъпоставими с осемте години на НДСВ. През 2005 г. Сакскобургготски едва ли се е замислял дали застава на правилната страна на историята. Звучи цинично и все пак оценките за резултата от онзи прословут царски прагматизъм остават нееднозначни.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.