Някои бързат да се облекат в бяло долу край Вардаро

Предложението на френското председателство за решаване на спора със Северна Македония вдъхнови българските политици, че могат да се направят на победители. Винаги е така – когато започнат да се делят заслугите, кандидатите за слава са много. Всеки гледа да се присламчи към победата, като най-активни са тези, нямащи нищо общо с нея. А най-лицемерни са другите, макар и по-малко, които наистина имат заслуги, но най-вече за раждането на проблема, чийто решение предстои.

Като бившият премиер и лидер на политическа партия ГЕРБ Бойко Методиев Борисов. Един приятел от чужбина, изкушен от темата „Македония“ даже написа, че е странно  един пожарникар, който запали огъня, сега да се опитва да го потушава. Преди още предложението на ЕС, родено в рамките на френското председателство, да бъде обсъдено в Народното събрание, Борисов го подкрепи публично.

За някои това беше модерна версия на библейската история с Пилат Понтийски, измил си ръцете след решението Исус да бъде разпнат. Защото тъкмо Борисов в ролята си на премиер на страната ни през 2019г. има „заслуга“ за налагането на ветото срещу Република Северна Македония. Нали първо неговият състав на Министерския съвет изготви Рамковата позиция за отношенията ни със Скопие, която после стана основа за Декларацията на Народното събрание по същата тема, приета от мнозинството с участието на парламентарната група на  ГЕРБ.

В този документ на парламента бяха очертани така наречените „червени линии“ в преговорите със Скопие, които българската дипломация не бива да нарушава, ако иска да съхрани националните ни интереси. Реакцията оттатък границата след Декларацията бе толкова остра, че реципрочно тяхното Събрание гласува подобен текст. Той беше внесен от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ на Християн Мицковски, но в основата си бе изработен от двама академици- председателят на МАНУ-Македонската академия на науките и изкуствата Любчо Коцарев и Катица Кюлявкова, далечна роднина на пролетарския комунистически поет Крум Кюлявков, което родниство поетесата Кюлявкова крие.

Да не забравяме, че верен на себе си, след тези документи Борисов за дълго време се скри от публично изразяване на отношението си по темата за връзките ни със Северна Македония, оставяйки на амбразурата външната си министърка Екатерина Захариева. Да сте чули в този период нещо от Борисов, иначе с постоянно присъствие на телезионните екрани откъде ли не. Не, Захариева и вицепремиерът Красимир Каракачанов бяха лошите ченгета, които отнесоха основните критики за позицията на България за застоя на евроинтеграцията на Северна Македония.

Хайде да не съм носител на лоши вести, но поведението на Борисов има непряка, но сериозна връзка с оставката на неговия „приятел и брат“, както той наричаше премиера на Северна Македония Зоран Заев. До последния момент Заев се надяваше да получи подкрепа от София в лицето на Борисов за „отпушването“ на преговорния процес на Скопие за членство. В ожесточената борба на местните избори, които СДСМ загуби от ВМРО-ДПМНЕ, роденият в Струмица Заев се надяваше да получи добри евроновини от София, които да заложи в предизборната си програма.

Когато стана ясно, че в столицата Скопие ще има втори тур за градоначалник и че това може да бъде независимата кандидатка с подкрепа на опозицията Данела Арсовска, като аргумент срещу нея екипът на Заев заложи на обвинението, че тя има българско гражданство. Нещо повече, все в очакване на подкрепа от Борисов, Заев обвърза политическата си кариера и бъдеще, като заяви, че ако изгуби Скопие, той напуска политиката. Борисов мълча и Заев загуби. След това напусна двата си поста като лидер на социалдемократите и премиер и се оттегли в Струмица.

Автоматичната и безусловна подкрепа, която Борисов сега дава на преложението на френското председателство, освен политическа, има и морална стойност. Ако може така да се каже, в момента той активизира клаузата „не бях аз, бяха моите коалиционни партньори“. Със стара дата той си разчиства сметките с патриотите, които наистина настояваха за по-твърда позиция срещу Скопие. И я провеждаха от името на кабинета, начело на който бе премиерът с амбиции да бъде голям международен играч Бойко Борисов.

За всички тогава бе ясно, че ако Борисов прояви твърдост и натисне парнтньорите си в правителството, то ще се изправи пред криза, която може да го помете. Но не, тогава властта се оказа твърде предпочитана любовница за ергена Борисов, който сега иска едновременно хем да излезе целият в бяло пред българското общество, хем-по някакъв начин, да поднесе своеобразно извинение за своите приятели край Вардар, пък и за гражданите на Северна Македония. А че става дума за лавров венец, който някой ще трябва да окачи на врата си, говорят и думите му, отправени към премиера в оставка Кирил Петков, че Борисов, като алтруист, дава право на Петков да се окичи със цялата слава от победата. Скромният и честен Борисов.

Ето че стигнахме и до Кирил Петков. Човекът, който толкова се оплете в темата за отношенията със Северна Македония, че дори на нас, по-възрастното поколение, които сме видали толкова чудатости, чак ни става жал. А не бива! Сега Петков се кълне, че няма да направи нищо докато Народното събрание не оформи своята позиция по вдигането на ветото /каква ужасна дума, на всичко отгоре и невярна!/ за старт на преговорния процес на Северна Македония за членство в ЕС. Като се е хванал за тази мантра, пускане няма!

А имаше ли решение на парламента, когато неговата съветничка по външната политика Весела Чернева отиде на Нова година в Скопие да му урежда среща с Димитър Ковачевски, пренебрегвайки и демонстративно заобикаляйки и външното ни министерство, и посолството ни. Ковачевски тогава бе само лидер на СДСМ на мястото на Заев, но все още не бе легитимен премиер на страната си, избран от Събранието.

Имаше ли мандат от парламента Петков, та още на следващия ден след избора на Ковачевски, му отиде на крака в Скопие, за да наговори едни глупости, от които на доста хора, навътре в проблематиката, не им оставаше нищо друго, освен да гледат виновно свели глава. Самолетче щяло да литне между двете столици, четири двустранни ресорни комисии щели да дадат нова динамика на отношенията ни, като „отнемат“ приоритета на Съвместната комисия за история и образование.

Дори се закани да направи промени в състава й, които не се случиха, може би поради факта, че съпругът на Весела Чернева е член на българската част от експертната комисия и е напълно наясно, че ако нейната работа не върви, проблемът не е в състава й. Разбира се, че е така. Ако имаше някакъв проблем, а такъв имаше, той бе в опита да се политизира работата на учените по недопустим начин. И то от двете страни – повече откъм Вардар, отколкото откъм Витоша. Нали не сте забравили нервните закани на Борисов, който искаше “до октомври да се разберете чий е Гоце Делчев“, в противен случай ветото остава.

Или няколкомесечната пауза, която учените от македонската част си дадоха с аргумента, че в страната им предстоят парламентарни избори и те не искат това да окаже влияние върху работата им. Нищо подобно, разбира се, за тях бе важно да разберат накъде духа политическият вятър край Вардар и накъде  вотът  ще наклони везните, та да „се ориентират“. Че и историците, макар и избрани в такава авторитетна комисия, имат семейства и трябва хляб да ядат.

Сега, когато на бял свят излезе двустранният протокол за разговорите между екипите на двете външни министерства на Българпия и на Северна Македония, който трябва да стане неотменна част от пакета предложения на френското председателство, се вижда, че там, където трябва да се отчете дейността на ресорните комисии, има празно място. Бяло поле, което действа със силата на плесница, че не е свършено нищо.

Да го отдадем на липсата на координация между тези ресорни комисии и дипломацията ни, което също не изглеждаше добре, колкото и тактичност да бе проявена това да се крие. А и самолетчето литна, но бързо се приземи, доказвайки твърдението ни, че то няма бъдеще и че само отклонява вниманието ни от истинските инфраструктурни проблеми межу двете страни. И какво – в протокола пак се поставя акцент на свършеното от Съвместната историческа и образователна комисия, въпреки че тя вече не е приоритет в двустранните ни отношения.

Предложението на ЕС, изготвено в рамките на френското председателство, наистина е добро. Но само ако го сравним с някои предишни идеи, като онова на Португалия в рамките на нейното председателство на ЕС. Сегашния пакет документи се нуждаят от сериозен анализ, от задълбочено вникване в текста и особено ако такъв дебат бъде воден на фона на очакванията за промени вътре в самия Европейски съюз.

Какво, например, ще стане ако се приеме германската идея за отмяна на консенсуса за взимане на решения, макар че това щяло да се отнася само до външната политика? Лично на мен ми мирише на опит от страна на Берлин да натрие носа на такива непослушни държави като България, които не се съобразиха с авторитета на Германия в ЕС и си позволиха в рамките на германското председателство да не отстъпят от позицията си към Скопие. Дано не се лъжа, но тази форма на някакъв реваншизъм по отношение на София не ми е приятна. Най-малкото защото не е партньорска.

За това ми се струва, че преди да акламираме предложението на френското председателство, или да го възвеличаваме като „единствен шанс, който ако изпуснем…и така нататък“, трябва да го осмислим и огледаме от всички страни. При това без бързане, спокойно, ако може-и без натиск, за да се свърши наистина работа, която да води към успех. Ще видим обаче какво ще пристигне като новина от срещите на върха на ЕС и от диалога ЕС-Западни Балкани.

А политиците нека стягат белите си костюми. За обиране на лаврите винаги има време.

А за бързането и за случайното „съвпадение“ на политическата криза у нас с нуждата да се вземе решение по предложението на френското председателство-следващият път.