Няма такива хора, няма такава държава. Ако я има, да умре от срам

След като видях видеото с разстрела на пленения украински боец, си позволих да мисля няколко часа, преди да кажа нещо. Наложих си да не бързам и да не реагирам крайно. Даже ако бях срещнал руснак на улицата в тези няколко часа, сигурно нямаше да му кажа нищо. Не срещнах руснак. Мислих. Опитвах се (и успявах) да бъда почти хладнокръвен и аналитичен.

Накрая, в пълно спокойствие си дадох сметка, че това е първият случай на лично заснето и съзнателно публикувано убийство на човек в тази мръсна война. И че за цяла година това е ставало десетки, вероятно стотици пъти, но не е било снимано и публикувано. (Преди ужасите бяха заснети случайно от охранителни камери, а смазването на главата на вагнеровеца с чук го броях „гадовете сами се изтрепват“.)

И така, след часовете мислене (спокойно и в разсъдък), стигнах до извода:

Неуважаеми руснаци! Не ми се мяркайте пред очите. Няма да ви убия, аз не съм вие. Просто не ми се мяркайте. Изпитвам към вас дълбоко и съвсем православно отвращение – до дъното на личната ми душа. Вие не сте човеци.

Изчезнете от Украйна, от Европа, от света, от живота ми, изобщо – изчезнете!

Вие не сте за този свят – тук хората се опитват да живеят. Как? Като хора, не като вълци или прасета.

Вие къде да ходите при това положение? Питайте италианеца Данте Алигиери, той е описал препоръчителните за вас нива – с подробности. Ако му нямате телефона, вашият Достоевски (когото не сте чели, за разлика от мен), със сигурност го има. Някъде в „Бесове“ го е записал, но вие си го намерете сами.