Отиде си Бил Ръсел – легендата на НБА, която не познаваше поражението

Грандиозният спор в НБА е: кой е най-добрият на всички времена. Битката е между Майкъл Джордън и Леброн Джеймс. Феновете на Леброн изтъкват четирите му шампионски пръстена. Да, казват привържениците на Майкъл, но за да го стигне, му трябват още два.

Един играч има повече пръстени от Майкъл и Леброн взети заедно. 11-кратният шампион на НБА Бил Ръсел — легендата на баскетбола, спорта и американското общество, центърът мечта почина на 31 юли на 89 години. Отиде си тихо, у дома, сред семейството си. Той не обичаше шума около себе си. И това беше изумително, защото именно Ръсел беше смятан за най-голямата звезда в НБА до появата на Майкъл Джордън и Леброн Джеймс.

„Бил Ръсел положи началото – като играч, като шампион, като първият чернокож главен мениджър в НБА, като активист. Той откри пътя и стана примерът за всеки чернокож играч, идващ в Лигата. Включително и за мене. Светът загуби една легенда. Моите съболезнования към семейството му. Светъл му път!“, написа Джордън веднага след смъртта му.

Ръсел 11 пъти печели шампионата на НБА и думата „уникален“ е вече негов патент. Винаги с „Бостън“, винаги със зелената фланелката с номер 6 на гърба.

Уилям Ръсел се ражда през 1934 година и по думите на родителите му в началото по нищо не се различава от другите деца. Семейството се установява на Западното крайбрежие, когато Бил започва училище. С всяка изминала година той расте все по-висок и висок. Забелязват го от колежа в Сан Франциско и му предлагат стипендия.

„Аз бях един вид новатор в играта. Първи започнах да блокирам стрелби в движение, дотогава никой не го правеше. Треньорът ми, като видя какво правя, спря тренировката и ми каза, че никой уважаващ себе си защитник не прави така“, спомня си Ръсел. Естествено, Бил не се вслушва в съветите на треньора и усъвършенства чадъра в движение И това заработва страхотно. Играта на Ръсел донася на студентския отбор 55 победи подред, а в 1956 центърът е в основата на успеха на САЩ на Олимпийските игри в Мелбърн. Тогава Бил още мечтае за НБА и не знае, че за него ще започне истински лов.

Тогава обаче в Лигата си има строги правила. Повечето от отборите не вземат чернокожи. Обществото в САЩ е силно разделено и е съвсем нормално на чернокожите играчи да им се отказва храна в ресторанта или нощувка в хотел. С това Ръсел не може да се примири. За него тази битка е по-важна от другата – на терена. Той не е сред главните активисти за правата на афроамериканците, но става лицето на това време, в което се мечтае за това хората на трибуните да не правят разлика какъв е цветът на кожата на тези, които играят.

„Бостън“ в крайна сметка печели битката за Ръсел като номер 2 в драфта. В днешните номер той щеше да бъде първи, но тогава в „Сейнт Луис“, които имат право на първи избор, нямат в състава си нито един чернокож.

„Сейнт Луис беше град на расисти. Даже да бяха ме избрали в драфта, никога нямаше да ме пуснат на площадката“, казва после Бил, спомняйки си влизането в НБА.

Ще бъде грешно да се каже, че в Бостън Ръсел получава само признание и уважение от феновете. Напротив, отношенията на новата звезда със запалянковците са напрегнати още в началото и продължават да са такива години наред.

Ръсел не обича да допуска никого в своя свят. Той смята общуването след мачовете, раздаването на автографи, за лицемерие. Феновете пък определят това за звездомания и високомерие. Всеки ден получава десетки гневни и оскърбителни писма, унижават го пресата, шарят дома му в Бостън с расистки надписи. И всичко това в града, чиято фланелка с герба носи един от най-великите играчи в историята на баскетбола.

До края на живота си Бил Ръсел смята за най-големия си успех в спорта не 11-те пръстена, а златният олимпийски медал от Мелбърн. Той обича любителския баскетбол и съжалява, че като професионалист вече няма право да играе за националния отбор.

Бил Ръсел обичаше да побеждава. И той го прави в почти всички турнири, в които участва. Последните две титли с „Бостън“ печели като играещ треньор. Той е първият чернокож треньор в НБА.

Сдържан, силен характер и абсолютно уверен в себе си — така определят най-кратко Ръсел. Същото ще кажат после и за Мъйкъл Джордън. Ето един пример – 2017, предстои връчването на наградите в НБА. На сцената се събират едни от най-добрите центрове в историята: Карим Абдул-Джабар, Дейвид Робинсън, Дикембе Мутомбо, Шакил О’Нийл и Алонзо Моурнинг. Ръсел е също там, на трибуната. Наблюдава ги и абсолютно спокойно казва: „На тия всичките щях да им съдера задниците.“

От 2009 година наградата MVP на финала носи името на Бил Ръсел. Всяка година именно легендата на „Селтикс“ връчваше приза на най-добрия на финала.

Този сезон Ръсел отсъстваше при връчването на наградата. Сякаш никой не обърна внимание на този факт. Никой не можеше да повярва, че в този момент той не може да стане. Но, за съжаление, животът посреща и изпраща. Отиде си и легендата с номер 6. Бил Ръсел не е вече между нас, но той направи толкова много за баскетбола, че просто няма как да бъде забравен.