Последната спирка на Синчеца

Позна я още като седна срещу него в почти празния тролей. Тя беше, Ирина, новата звезда на българското кино. Писаха, че била в един каталог с Дженифър Конъли и Салма Хайек, имали общ агент. Снима се в няколко касови филма, веднъж даже замалко да получи главна роля. Стигна почти до края, но в последния момент продуцентът се усъмнил в странното й име – Чичинкова. Видял, че е от Пловдив, Източна Европа, и й теглил една майна с червения флумастер. Взели вместо нея французойка – стара, некадърна, но западнячка. Продуцентът се бил напатил от кандидатки за славата от Изтока.

Ирина седна на седалката срещу него и той веднага се смръщи – мястото беше за майки с деца, имаше голяма табела. Разтвори подвързана книга, сигурно сценарий или текст за роля, и веднага потъна в нея.

Той живееше само на няколко спирки и не се стърпя да я заговори. Все пак е на един метър срещу него. Беше по-красива отколкото на снимките и от филмите. Имаше формата на очите на майка си и пламъка в тях на баща си. Слаба, фина, нежна. Изящна. С пронизващи черни очи, сега сведени в книгата.

Той не обичаше да досажда, но този път нямаше време. Привет, Ирина, каза по-височко и се огледа наоколо. Аз със състудент на майка ти и баща ти. Бяхме в една група. Каза го бързо, с очакване, че тя ще вдигне глава още като си чуе името.

Ирина не помръдна даже. Явно беше свикнала с натрапници.

Минаха още една спирка и реши пак да опита. Този път повтори по-силно – Ирина, здравей!

Тя сякаш го чу, повдигна едва-едва поглед, стрелна го бързо, сканира го, и пак наведе глава над текста. Да, беше свикнала да я разпознават и досаждат.

Това вече го вбеси. И майка й беше такава надменна. Той много й се дразнеше. Когато я вдигнеха да отговаря на въпрос, на най-елементарен литературен въпрос, тя заемаше веднага героична поза и се гърчеше и вживяваше като Дездемона преди да я удуши Яго. Преиграваше яко, кокетничеше, маниерничеше.

Питаш я нещо просто, защо трябва да ръкомаха, да се вживява. Сякаш беше на сцената, а не в залата за упражнения по ЛТЗ (литературознание) при асистент Бучков, на тавана на Пловдивския университет?

Струваше му се неискрена и много смешна. И дразнеща. И с Ванката и Терзата открито й се присмиваха.

Не я обичаха Константина, така се казваше майка й. Беше твърде красива и прекалено амбициозна. Момичетата й завиждаха, а момчетата я подминаваха, беше някак на високо. Твърде различна. Не можеш да си я представиш в кръчмата след лекциите или в леглото в тясната квартира под Младежкия хълм. Като напечеше през лятото, там не можеше да се диша от жега. Недостъпна беше Константина, прекалено възвишена и чужда за първичните студентски страсти и неволи.

И ето сега щерката – същата. Какво й пречи да каже – а, здравейте, много мило, как се казвате? А тя забола нос в книгата. Прави се, че не чува. Красавицата е над нещата. Да, той не не беше Тарантино, не можеше да й предложи главната роля в „Имало едно време в Холивуд“, тъкмо сега вървеше кастингът. Куентин си харесал обаче Марго Роби. Даже Командарев не беше.

Всъщност, замисли се той, тя е взела този непукизъм от баща си. Станимир, Стенли, не беше от най-изявените студенти. Нито беше поет като Емо Стоянов, нито ерудит като Влашки, нито актьор от студентската трупа като Петер Митев. Спортист не беше даже. И пияница легенда от вечните студенти като Атанас Спасов не беше. Но беше перде, абсолютно перде. И докато едни се страхуваха, а други се срамуваха, той посегна и взе Константина. Как го направи – никой не разбра. Но го направи. Ожениха се още преди да завършат. После разбра, че животът му не е потръгнал, развели се, той станал шофьор на такси, катастрофирал.

Седеше срещу Ирина и продължаваше да се надъхва със спомени, които разпалваха незнайно откъде появилата се злоба.

Освен, че тогава не му обръщаше внимание, майка й му измисли и оня гаден прякор, който го преследваше цял живот – Синчеца. Съдържаше двойна доза подигравка. Първо, защото много бързо се разбра в групата, че той е пробутан от София – не му е стигнал балът в СУ и са го преместили в ПУ. И че баща му е зам.-главен прокурор. Синчец – сиреч син на баща си. А очите му бяха черни. Голям ташак, скъсваха го от бъзици. Черноокият Синчец, синът татков. Прякорът му лепна безпощадно и изящно.

После го засече веднъж на една лекция за Евгений Онегин. Хвана го, че не го е чел – че не знае кого е ухажвал московският лентяй, за да го предизвика Ленски на дуел. Той каза, че задявал Татяна. А то била Олга, сестра й. Изложи се яко. Чети бе, Синчец, чети, няма да ти навреди, животът ти и без друго е подреден, каза му тя тогава пред всички.

Вечерта се напи в „Байкал“. На каква ми се прави тая бе, какво ми пука за Татяна, дето мечки я гонели насън, докато Онегин си пиел „Моет“, питаше той Ванката! И отпиваше от облака на големи глътки.

И ето я сега дъщерята, нафукана, прави се на недостъпна, генетично кодирана ледена кралица. Възвишена майка, баща перде – ето го резултатът. Ти й казваш добър ден, тя гледа над тебе.

Майка й дъщеря имаха страхотна връзка. Беше чел няколко интервюта, в които Ирина признаваше това. Константина направи страхотна кариера, беше учителка по разпределение в Родопите, май в Хвойна. После се яви на конкурс за асистент в университета. После стана доцент, сега е професор. По литературознание, разбира се. Любимата професорка на вече няколко поколения студенти. Техният випуск беше много силен. Даде няколко професора на своя университет, декани, че и ректор даже. Всичките от един випуск, неговият.

Така в ядни спомени и нулево внимание тролеят наближаваше към неговата спирка. Учуди се откъде изрови от чекмеджетата на миналото толкова много злоба и как бързо и безпричинно я заля с нея.

Тролеят спря. Красивата като майка си и перде като баща си звезда оправи с елегантен жест косата си и свали миниатюрни слушалки от ушите. Прибра внимателно книгата в стилна кожена раница и се приготви да слиза.

Той я гледаше втренчено. Тя усети и го закова с тъмните си бляскави очи. Сякаш разкри какво си е мислел през цялото време. Познаваме ли се, запита мило Ирина и даже чаровно му се усмихна.

Аз съм състудент на майка ти и баща ти, успя да изпелтечи той. А, така ли! Как се казвате? Синчеца, каза й той, така ми викаха. Майка ти беше много красива, като тебе. Тя и сега е красива, отвърна бързо Ирина пак пусна в ход дяволитата си усмивка. Ще й предам поздрави – каза, и изскочи от тролея.

Синчеца не слезе на спирката си. Пропътува още няколко със своя срам на седалката до него. После вървя дълго пеша до „Иван Асен“.