Приказка за Малкото влакче

Имало едно време едно Малко влакче. То пътувало всеки ден, че даже и по два пъти, прекосявайки Дунавската равнина от Оряхово до голямата гара Червен бряг.

Локомотивът му, макар и прясно боядисан, бил стар, затова често спирал да си почива и поеме дъх, а високите тръбни жирафи да го заредят с прясна пара, преди влакчето да потегли отново.

Поради тази причина го наричали „чайника“, но то не се обиждало, защото било на шега. Казвали му още „каубойския влак“, което можело да се възприеме и като комплимент, още повече, че по онова време въртели филми с каубои, индианци и Гойко Митич.

На малките междинни гари идвали всякакви хора – пътници, изпращачи и посрещачи. Имало ръководители на движението, стрелочници и кантонери, продавачи на билети, всички те – важни и с униформи, дори имало такива, които зимно време чистели снега по перона и слагали дърва на печките в чакалните, защото все пак пътували и жени с деца, а зимите били тежки…

Така започва приказката за Малкото влакче. Тя, както е редно за всяка една приказка, има своя край, който обаче е тъжен и несправедлив, за разлика от този в детската книжка.

Там принцът и красивата девойка се женят и живеят дълго и щастливо, докато Дунавската теснолинейка отдавна не съществува, а самотните гари по линията едва се крепят в буренясалото време на Северозапада.

Но ние, нали всъщност сме героите от приказката, отиваме понякога на гара Кнежа и стиснали розовите картончета – билети, поемаме на вълнуващия круиз на детството: Кнежа- Лазарово- Бреница- Койнаре – Чомаковци – Червен бряг.

Само че в спомените.

***

За моето семейство, което живееше в образцовия и хигиеничен дом на улица „Христо Ботев“ 51, крайната дестинация на пътуването беше София. Наистина, какво ще дириш в Червен бряг, освен да се прекачиш на бързия влак, а в столицата вече избирай – роднини, зоологическа градина или ЦУМ с ескалаторите.

Моята майка, например, ме водеше в ЦУМ, защото там имаше по- голям избор на дрехи. Тя все се извиняваше на продавачките: „Търсим яке с по-широка кройка, той моят син е малко нестандартен“.

Тоя разговор с жените зад щанда (сякаш те всички имаха само кльощави деца), за мен бе крайно неприятен, но аз държах майка за ръка, нали бях послушен, а и нямаше накъде.

После като награда за мълчаливото търпение минавахме безцелно нагоре-надолу по ескалаторите, за да се повозя и да видя дали този път ще прескоча без засечка мястото, където металните стъпала се изправяха по чуден начин и потъваха някъде надолу.

Веднъж, докато се изкачвахме плавно нагоре, проявих смелост и пуснах ръката на майка. Наблюдавах внимателно под краката си и като приближи опасният участък, пак я улових. За всеки случай.

Над мен се наведе непозната млада жена и се усмихна – бях хванал по грешка нейната ръка. Тя имаше мило лице, дълга коса, въобще беше хубаво и приятно момиче, а аз си помислих, че трябва много да внимава с тая дълга коса, защото се говореше, че един път ескалаторът захванал косата на една невнимателна жена и се наложило да натиснат аварийния бутон.

С майка и кака пътувахме до София 2- 3 пъти в годината. И един път до морето. По указания на баба сядахме с лице по посока на движението, защото иначе, с гръб, може да ти стане лошо. По празниците малкото влакче беше претъпкано с хора и се е случвало да сядаме и „не както трябва“, но не ми е прилошавало.

Понякога сестра ми Веселка се оплакваше, че я боли стомахът, но това не беше от клатушкането на влака, а по друга причина – сестра ми се е родила „седмаче“, беше слабичка и поради тия обстоятелства, я караха насила да яде, за да порасне.

Пътническите вагони бяха три и ние търсехме места в средния за по- сигурно.

По линията веднъж се беше случила адска катастрофа и цяла нощ звъняха телефоните – семействата от Кнежа търсеха роднините си в София- да не би да са хванали фаталния влак и, не дай си Боже, да са попаднали в обърналия се вагон.

Животът обаче продължи да пътува, така че ние се настанявахме във вагона за майки с деца, намествахме куфарите по рафтовете, но там никога не се събираше всичко, защото пътниците пътуваха с много багаж, то до София с малко багаж ходи ли се?

Някоя чанта набутвахме и под седалките, а когато припряно се свършеше тая важна работа, влакчето най-после тръгваше с няколко резки подръпвания и блъскане на метал в метал. После, вече успокоено, се плъзгаше напред към Лазарово, а ние въздъхваме след тези дружни усилия и се отпускахме на пейките в общия салон без купета.

Но да ви кажа, един път, току до мен, изпод седалката, се показа една кокоша глава, после още една и още една. Птиците започнаха да изпъват напред шии, да въртят глави наляво-надясно, кокорейки очи. Не знам дали знаете, но кокошката е много любопитна и обича да проучва всичко около себе си, но понеже очите й са отстрани, се налага постоянно да върти глава и да се кокори наляво-надясно.

Жената до мен ги прикътка обратно в щайгата, покри птиците с амбалажна хартия, за да кротуват, а после обясни смутено, че носи живата стока на майка си в Бреница.

Майка й вече била стара и нямала кокошки – ето да си има и тя две- три, ще им „подава кукурузец и да взима там по некое еченце“, защото варените яйца, както и тези, опечени на хартия, са много полезни за здравето и защо не, ако птиците носят редовно, да събере и десетина за Великден.

Като пораснах малко, толкова, че майка да не се оглежда постоянно накъде съм се запилял, започнах да се разхождам от нашия вагон до последния, ей така, с цел приключение.

Ако искаш обаче да преминеш от единия в другия, трябва да отвориш вратите между вагоните, но тогава под краката се оказват малко страшните железни свързващи платформи, които се трият една о друга, заплашително съскат, разделечават се, после пак се събират и ти трябва да избереш кога да прескочиш, за да стъпиш отсреща на сигурно място.

После, преминаваш между пейките с непознати хора, стигаш крайната цел – последната врата на влака. Тя, разбира се, е здраво залостена, но през стъклото й, както от никое друго място, може да наблюдаваш отдалечаващите се, сякаш оживели пейзажи.

***

Но в началото на всичко беше гарата.

Този главен терминал на нашия град по онова време. Мен ако питате, тя беше най-важна по цялата линия, по-важна дори от тази в Бяла Слатина, но това е от друга приказка.

Много я харесвах нашата гара – малка, спретната, с уютна чакалня и с полирани от употреба дървени пейки, гише за билети (веднага вляво след входната врата), други пейки отвън с чешма до тях, от която, сякаш по правило, всички пътници пиеха по малко вода преди тръгване.

Между пероните с прясно боядисани бордюри стърчаха високи съоръжения за вода и пара за локомотивите, а между тях – коловозите с дървени траверси, миришещи на смазка. Имаше складове за стоки и още постройки, всичко необходимо за живот и дейност. И ресторантче РСВ имаше – можеше да си купиш печена наденица с картофена салата. Или кебапчета и лимонада.

Красива гара, родна, накрая на града. Най-вълнуващото място, а и какво да бъде, нали е начало на пътуване. Хората идваха до тук обикновено пеша или пък слизаха от градския рейс с табелка „За гарата“. Пътници, изпращачи, посрещачи.

Тогава не съм съзирал някакво вълшебство в теснолинейката, какво ти вълшебство, по- добре беше да се оглеждаш за отворени прозорци наоколо и да ги притвориш доколкото може, защото влизаха сажди, а когато смениха парните локомотиви с дизелови, нахлуваше тежък мирис на изгоряла нафта.

Трябваше да спрат завинаги Малкото влакче, за да съжалявам за клатушкането на младите години с четирийсет километра в час. И за продупчения билет, онова розово картонче с най-важните указания за деня. Или за последната врата на последния вагон, откъдето през мътното стъкло се виждаха втурналите се назад ниви и гори.

Понякога в мрачината на най-затънтените страхове мисля, че всички ние стоим скупчени до последната врата на последния вагон и гледаме през мътния прозорец бягащите релси на миналото.

И ние сме зад последната врата на последния вагон и гледаме назад и не смеем да се промъкнем напред, натам, накъдето ни тегли локомотивът, защото се страхуваме от новата посока или пък, без друго знаем, че тя няма да ни хареса, и затова още стоим залепени за стъклото и не откъсваме очи от миналото, макар че то се отдалечава и вече почти не се вижда – толкова слънчево и красиво.