Първи стъпки. Уроците на Папазян

Срещнах журналистиката в една кръчма. „Крушата“, в Пловдив. Онзи ден беше малко преди обед, а тя както винаги пълна. Само на една маса седеше сам човек. Тогава беше нормално да попиташ дали има едно свободно място на масата.

Човекът на тази маса го бях засичал в Пловдив и особено в „Крушата“. Беше винаги с дънки и дънково яке. Сега от 100 души по Главната 99 ще са с дънки, а стотният има само един чифт и ще ги е изпрал. Тогава, в началото на 80-те, не беше така. С дънки бяха 10-15, от тях с марковите „Ливайс“, на които казвахме „Леви Щраус“ и особено „Супер Райфъл“, не повече от петима. Другите с някаква куче марка. Не помня какви са били дънките на Кико Папазян, но трябва да са били „Райфъл“.

В университета пък с дънки и яке ходеше само доцент Огнян Сапарев. А за да е пълна картинката – и с каубойска шапка. Голям пич беше. С най-интересните лекции. Даже и най-нередовните студенти ходехме да го слушаме. Как се заигра после с БСП така и не разбрах. Точно по поговорката никога не е късно да станеш резил.

Още на първата ракия се разбра, че уча в Пловдивския. Пишеш ли бе, майна, пита ме Кико. Не, признах си аз. Че защо – нали си българска филология. Аз вдигам рамене и отпивам. Какво да му обяснявам. Че бях един от групата студенти, начело с Ванката Велев и Ицо Терзиев, на които ни викаха „мълчаливите“.

Измисли ни го асистентът по ЛТЗ (литературознание) Бучков. Щото сме мълчали като комунисти по време на упражненията. Много оригинално, няма що. Макар че беше комунизъм тогава и това не беше много безопасно. Определението комунисти де, не мълчанието ни. Бяхме слаби студенти, защото не ни беше интересно, нямахме така нужното любопитство.

Предпочитахме кръчмите пред аудиториите. И в резултат Мария Шнитер, Младен Влашки, Иван Русков, Светльо Чичиков, Запрян Козлоджов, Албена Хранова – всичките днес са професори. Запрян ректор стана даже. А на един чин дето се вика седяхме. Къде са те, къде сме ние с Ванката Велев. Да сме учили и ние, ама кой да пие в „Байкал“.

Я ми кажи ти, как ти мина деня вчера, оживи се Кико от моята пасивност. Не ми се говореше много, но не беше особено трудно да си спомня. Бях два часа на упражнение по Методика на руския език, щото един идиот, Пенчо Димов, пише отсъствия. После пихме в „Байкал“. Следобед ходих на мач на Локото на „Девети септември“, с „Марица изток“. Фидана вкара три гола от фаул. От втория спечелих 10 кинта, от третия ги загубих.

А вечерта, пита Кико. Вечерта кво, като всяка вечер. Пихме в общежитията. Ясно, каза Кико и също отпи. Виждам че мерак нямаш, ама от пари нужда имаш ли, не ме оставя той. И веднага ми събуди интереса. В „Тримонциум“ монтираха ротативки и бях хлътнал здраво по хазарта. Стипендията ми цялата отиваше там.

Имам, как да нямам, признах си веднага. Ами хайде тогава при мене в радиото, казва той и вика келнера. Плати и мойта ракия и тръгнахме.

За първи път тогава влязох в редакция. Беше отдел „ЛИК“ – литература, изкуство, култура. В стаята имаше още мъж и жена. После научих имената им – Пенка Калинкова и Йероним Тянков. Кимнаха ми учтиво, аз също, и вече бях журналист! Колко било просто. Както си пиеш ракията идва някой, хваща те за ръката и те води в редакцията. Зорлем ти бута хляба в ръцете.

Кико извади една папка и започна да вади писма от тях. Такаа, сигнал от Бирената за злоупотреби – това ще го видя аз, става за фейлетон (после разбрах, че това беше стихията на Кико – хумора и сатирата). Тука има някакви доноси от месокомбината, искат много проверки…

А, тука има нещо за тебе – нова зала във Весеито. ВСИ – Селскостопанския институт. Това става, бижу е, нарежда Кико. Взе писмото и излязохме. В кафето до киното, забравих как се казваше, в началото на Главната. Там ми беше първият открит урок.

Кико си поръча коняк, на мене кафе – щял съм да работя. После обаче се смили и ми викна и на мене коняк. Изпихме по два, аз така и не разбрах какво точно трябва да правя. Отивам във Весеито добре, търся комсомолския секретар, добре – от него беше писмото, залата била по линия на ТНТМ – техническо и научно-творчество на младежта, добре.

Обаче, предупреждава ме веднага Кико, тя ще те засипе с глупости, ще ти разказва колко било трудно, колко е благодарна, на кого е благодарна, тинтири-минтири. Ти слушаш и се правиш, че записваш! Много е важно, драскай каквото си искаш, но се прави че записваш. И слушай.

Запомни, че това, което на нея й е интересно, на драгия слушател му е през оня работа. Кви са тия машини, за чий…са ги докарали, какво правят с тях, какво са правили без тях досега, умирали ли са, приритвали ли са, продължава да ме инструктира Кико. Открий нещо, което ти е интересно на тебе, тогава има шанс да е интересно и на друг.

Това, с интересното при мене беше по-особено. На Младен Влашки и Мария Шнитер им беше интересно Бахтин или Белински са по-велики критици. На нас с Ванката Велев ни беше интересно дали има места в „Байкал“ и ще дават ли утре стипендиите.

Е, не бяхме чак толкова задръстени. Той от „Деф Лепърд“, аз от футбол, разбирахме повече от Влашки и Шнитер. Да не говорим за Козлоджов. Той изпитваше алергия от футбола. Ама като стана ректор не го досрамя да направи Стоичков доктор хонорис кауза. Де гиди дяволе в ректорска роба.

И текстът трябва да бъде за 3 минути – значи 50 машинописни реда, нарежда Кико. Ама аз не съм писал на машина. Той недоумява, абе как може, какъв филолог си ти! Вече май почна да съжалява, че ме е взел под крилото си. Но е мъжка приказка. Няма назад. Дава ми телефона на комсомолката и ме хвърля в дълбокото. Ще ти напиша текста на машина, но ще почерпиш, успокои ме накрая.

В този момент си помислих как ми отече хонорара. Абе не ми е липсвало самочувствие. Още не съм отишъл във Весеито, още не съм написал ред, а вече мисля за хонорар. Даже го виждам, че ми е и изпит.

И последно и първо, завършва урока Кико – като си събрал информацията и почнеш да пишеш, да не изсипеш всичко в торбата и да ми го донесеш. Разтръскай го малко, размърдай го, да стане за четене, доклади не ща.

Това „разтръскай го, размърдай го“ не го забравих цял живот. Страхотна приказка. Винаги откривах нови и нови нюанси в нея. До ден-днешен като напиша нещо се улавям, че се питам – много ли е сухо и скучно, дали съм го разтръскал и размърдал достатъчно?

Или пък дали не съм прекалил, дали не съм го тръскал прекалено, че да се е разплискало всичко и да не е останало най-важното. Дали пък от много размърдване не съм избягал от темата.

Във Весеито беше голям зор. Тая комсомолка се оказа много задръстена. И уплашена на всичко отгоре. Освен това очевидно не ме хареса от пръв поглед и си помисли, че идвам да я орезиля.

Ами нали ти си писала писмо до редакцията, ма патко! Нали искаш реклама, чакаш да дойде главният ми редактор ли? Мене са изпратили, това е. Стискай очите и говори, аз записвам. Пиша на ръка в бележника, касетофоните бяха признак за висока, професионална топка. Тя сигурно и на това е обърнала внимание, чакала е някой с касетофон.

Какви бяха тия машини в библиотеката и за какво точно ги използваха много-много не ми стана ясно. Нещо като копирни, нещо като прожекционни…Аз притеснен и невеж, тя пък не може да обяснява като хората. Но още от първия път в занаята разбрах, че не е толкова важно аз да не съм разбрал. По-важно е да го напиша увлекателно. Както каза и Кико – знай, че слушателят е по-умен от тебе, той ще разбере.

Прибрах се вкъщи и написах първия си журналистически текст. Разтръсквах, размърдвах, абе получи ми се, доволен останах. Прочетох го на жена ми, и тя го хареса. Даже се изненада, мисля че тя малко вече ме беше отписала като светло бъдеще. Като писах не знам защо ми хареса много едно сравнение с космоса.

Тогава още нямаше компютри и космическият кораб беше символ на величието на техниката. Та вкарах аз космоса в библиотеката на Весеито под формата на новите машини, вкарах техническия прогрес, младежта, комсомола, Пловдив, нивите, урожая (все пак беше Селскостопанския институт), вкарах и другарката комсомолка и накрая вече нямах спиране, сам си повярвах в чудото, което е станало във Весеито.

Ама все пак се спрях. Имах ограничение – 50 реда. Разтръсках го текста за последно, размърдах го, и му сложих точката. Бяха точно три листа, колкото ми каза Кико, те отговаряли на лист и половина на пишеща машина. И си отдъхнах.

Честна на дума, бях доволен от себе си. От сухарката комсомолка измъкнах един свеж текст. Казах си, че то не било чак толкова трудно и отидох на купон при комшиите.

На другия ден занесох ценния ръкопис в редакцията, Кико го нямаше – дадох го на Пенка Калинкова. Тя ме пита – какво е това, репортаж ли, дописка ли. Не знам, викам й. Три листа, така ми каза Кико. Три листа, погледна ме тя, не знаех че има такъв жанр. И се усмихна обаче.

Моите „три листа“ бяха прочетени една събота. След два месеца. Били прочетени де, кой студент слуша радио, че и в събота. Не знам какво е пипал Кико по текста, дали го е пренаписал, дали го е пуснал така. Не разбрах. Докато излезе, вече бяхме завършили и си бях заминал за Хасково.

При едно отиване в Пловдив минах през редакцията и питах дали имам някакъв хонорар. Казах си името на касиерката и тя ми подаде лист за подпис и 16 лева! С тия пари можех да изкарам в Пловдив два дни на хотел и да не изляза от „Крушата“.

Отидох веднага там и го заварих, разбира се. Кико в целия си блясък. Ооо, Хемингуей, къде изчезна? Ами завърших, викам аз усмихнат, да те почерпя за материала от Весеито. И си поръчах ракия, а за Кико мента, пиеше мента тогава.

Как ми беше текста? Кой беше твоя текст, прави се че не знае той. Ами за едни машини в библиотеката на Весеито. Той, явно готов за този отговор, избухна в смях. Ааа, тия дето щяха да ги пробват по нивите ли?

Майна, много го беше разтръскал тоя текст, още малко щяха да почнат да сеят с тях. Хахахаха. Аз си глътнах граматиката. После ме потупа свойски по рамото – абе ще стане журналист от тебе, ще стане. Мърдаш ги хавите.