Разстрелът на Гешев бетонира статуквото

Гледах и слушах вчера  едно от момчетата на Надеждата с тънко вратле, всъщност вратлетата и на младостта на нашето поколение.

Но сега забелязах разликата. Вече вратлето бе почти станало… врат.

Толкова бързо? За няма и една година от оная софийска привечер, когато всички ние, вече 70-годишните, да, лъганите вечно, плачехме като деца и бяхме изпълнили площада пред Народното събрание, изтръпнали, погнусени от разправата с това красиво момче с тънко вратле като председател на Парламента.

Свалиха го от раз.

Безмилостно.

Заедно.

С яд в очите и думите.

Гледах тогава – да, точно на същия ден, но преди една година, очите на събралото се множество

Потресени очи от случилото се, от показния разстрел на шпиц-командата.

И видях все пак в крайчеца, там, подивяла от болка, но и потрепваща, сетната капчица надежда. Надеждата, че въпреки всичко  все пак има… Надежда. Докато днес…

Сега, една година след този показен разстрел, след поредица от потресаващи всяко нормално светоусещане събития, върхът на които бе прегръдката между „разстрелващи“ и „разстреляни“ отпреди точно година, аз видях и чух по телевизията думи, които ме втрещиха и показаха, че човешкото слабоумие не е патент само на болни  старци, но и на съвсем млади и здрави люде.

„Разстреляното“ по оня показен и брутален начин момче се изтъпанчи пред своя народ, пред този същия народ, който плачеше след неговото пронизване и като петле, настроено за бой, обяви на всеослушание, че разправата с Гешев била началото на истинската война за демокрация, флагманът на Промяната бил този разстрел…

Не можех да повярвам.

Та нима този интелигентен на вид млад човек не виждаше очевадното?

Нима той не знаеше кой и как се разправи с Гешев, който беше досега в отбора на ония, които сега го разстреляха, щом той се опита да „мръдне“ мимо волята им?

Ония, които разстреляха и самото момче с тънко вратле преди година.

Същите.

Два напълно еднакви разстрела.

Извършени по един и същи начин.

Безмилостно.

Показно.

За назидание на всеки, който реши, че може да престъпи омертата или интереса на Ония.

Нима млад и учил толкова свеж акъл не може да види, да прецени какво страшно нещо става тези дни пред очите му, та си изнасилва човешкото в себе си и говори така „през просото“? Нима е забравил вече случилото се „също“ и с него преди точно година? И каква е цената на тази „забрава“?

Гледам, слушам и не мога да повярвам…

Момчето каза:

„Отстраняването на Гешев е Началото…“

Началото…

Кое начало, млади момко?

Аз, виделият и преживял и всичките 34 години досега пъклен преход, писател пък казвам категорично обратното: „Не, Минчев, не, Надеждо, това не е никакво начало, това е Краят!“

Защото бруталната и светкавична разправа срещу такъв верен на Статуквото главен прокурор като Гешев, без дори и помен за пощада, всъщност е знак, че това чака всеки, който дръзне да не се подчини на зададеното от Ония.

Не, Минчев, пак повтарям – никакво начало не е това, а е Краят!

Краят на надеждата, за когото и Надеждата помогна. И то само как помогна…

Парадоксално – „разстреляните“  спасяват от възмездие „разстрелващите“ ги…

И развиват разни слабоумни теории и опорки… Поне малко уважение към избралите ви, защо ги приравнявате към едноклетъчните? Толкова пиаровци имате на тлъсти заплати, толкова услужливи сега медии, това ли измислихте…

Я ми отговорете на един простичък въпрос – кой и как вече, да, отсега нататък, ще дръзне, по какъвто и да е повод,  да се опълчи и дори отчасти на статуквото?

Кой ще е този самоубиец, след като вече е видял как роденият от статуквото Гешев бе разстрелян без капчица пощада? И този брутален разстрел бе превърнат от цялата политическа класа в акт на… почтеност?

Че вече и „начало’ на Промяната!!! И то с решителната медийна подкрепа на предишните разстреляни…

Е, това вече и най-болен ум не може да измисли!

Да, бум и толкоз!

Да се готви следващият! Ама кой вече ще дръзне и дори да прошушне? То и досега бе прилепчив страх, а отсега нататък…

Да, кой вече ще дръзне и дума да каже срещу Ония, след като е станал свидетел и на една сцена, също от вчера, която шокира и бетонира статуквото.

Убитият Гешев моли да бъде възстановен като редови прокурор!!!

Този, който допреди часове се бореше с наострен гребен срещу онези, които нарече „боклук“ (  Дума, която сега обявяващите неговото отстраняване за „начало“ повтаряха и пееха безспир години наред…), да, същите, които преди това обслужваше с кеф години наред, преди да решат да го жертват, сега се моли на същия този „боклук“ да не го доубиват.

Тази сцена на подаване на молба за възстановяване е потрес неземен!

Тя е бетониране на онова, което момчето с тънкото вратле и неговите събратя от Надеждата щяха да „изчегъртват“…

Всъщност какво се оказва – че

„изчегъртващите“ са… „изчегъртаните“ вече…

Дами и господа, сега усещате ли, че Тук никога не ще изгрее Слънцето?

И ясно чувствате причината, нали?

Една малка балканска страна. С много демони.

С много алчност.

Със  сърце, непознаващо   Свободата.

И с много объркани люде. И стари, но и съвсем млади, с недоучили, но и с много учили, но всички с еднакъв акъл,  които за парчето хляб и удоволствие  са готови и себе си да… разстрелят…

„Това тук е България“

С история, която се повтаря на всеки около десетина години…

Винаги и навсякъде в това зачатие на обществото.

Тук – все същото.

Бетон.

И все той – Разстрелът.

И накрая – дами и господа, простете на бедния писател-емигрант тези думи и текстове, те са си единствено мое мнение-демон, живея в Града на Свободата и Светлината, така усещам от върха на Айфеловата кула нещата нашенски, така „виждам“ това, което става в моята страна вече двайсетина  години, така преценявам ситуацията, сигурно е грешна моята преценка, да, сигурно, но така съм научен от моите мама Янка и татко Петко, от учителите ми в родното Малко Търново, в Минното в Бургас, в университета в Търново – първата крачка към Краят на човека  е погребването на почтеността му, няма цел, която да оправдае омърсяването на душата…

Да, родителите и учителите на моето вече пречупено  поколение-единствен виновник за днешния постен български животец ни възпитаваха така, че да бъдем добри към другите, а всъщност  лоши… към себе си, тоест, превърнахме се в анхедоновци, хора, които  живеят жертвено за другите, а не толкова за себе си, в хора, постигащи всичко трудно, сами, но почтено. Докато сега вие искате наведнъж всичко, без да мислите за цената, която винаги в подобни случаи се плаща. Кой е правият? Дано да сте вие, дано. Макар че…

Ох, да, старчески глупости, прощавайте, сигурно вие сте правите, сигурно времето днес е на „Целта оправдава средствата“, но моя милост е другояче омесен, късно е вече за мен за…Промяна…

Аз реших – оставам при моите може би мухлясали вече разбирания за ценното в живота, вие действайте, както сте решили, за мен е късно…

А и аз така не мога.

Досега се опазвах.от голям  резил, само за една дума лоша срещу мен напусках с достойнство работа – и в онова време, и в новото, двайсетина години съм бил без постоянна работа, та сега ли да се променям…

А и как иначе ще се гледам сутрин в огледалото.?

Поне това сега мога да правя…

От Фейсбук профила на автора