Репортажът за Малайзия, който още не знам дали съм написал

Сън сънувах. В самолет съм и пътуването няма край. Искам да сляза, но не мога, вързан съм с колан. И не мога да го откопчая, ръцете не ме слушат. И главата не ме слуша, мозъкът отказва да подава сигнали. Мъча се да изкъртя седалката, сила не ми достига.

След малко идва усмихната стюардеса и ми носи уиски. Изпивам го бързо. Питам я кога кацаме, тя се усмихва и след малко се връща с още едно питие. Колко е мила и как хубаво се разбираме. Унасям се.

…Събудих се с глава на клавиатурата. Вдигнах тежко поглед и видях красивите очи на Деси Паунска, ресорната редакторка…Беше сякаш гневна, но не разбрах веднага защо. Отворих по-широко очи, колкото можех, и видях, че на бюрото и на пода има разпилени орхидеи, червени и жълти. Някой май е имал рожден ден, сигурно Деси.

Да не съм заспал на компютъра й! Не, беше моят. И на екрана се мъдреше заглавие: „Първи полет на БГА „Балкан“ до Малайзия“. И отдолу: Петър Бойчев, наш човек в Куала Лумпур. Лумпуууур! А сега, де! Не разбирах нищо. Погледнах пак гирляндите и чух гласа на Паунска – имаш един час за репортажа. Много добре знаеш, че е платена публикация и трябва да излезе на всяка цена. Жив-умрял – искам го след час. Аз съм поела отговорност към хората и смятах, че си човек, на когото може да се разчита. И завъртя конската си опашка към дежурната стая. Останах сам с гирляндите, компютъра и смътни спомени с неясни очертания.

Емо Тонев ми донесе една студена загорка, а Мария Стойкова, добра както винаги, ме напъти – айде стегни се и изтрезней. Преди малко гледахме репортажа по БНТ, как ви кичат с гирлянди девойките. Сигурно е било много интересно, давай, пиши. Емо и той ме окуражи – пиши, майна, пиши…

Пак леко се унесох, но чух Мария да казва на Емо – много е зле. Знаеш ли, те са минали седем часови пояса на отиване и седем на връщане. По 13 часа в двете посоки с едно спиране в Саудитска Арабия да заредят. Представяш ли си – 26 часа във въздуха! Тонев я прекъсна – сега разбирам защо Паунска му е пуснала аванта с командировката…

Аз пишех, сънувах и пътувах. За физическия и социален експеримент, на който се подложих доброволно. Но имаше смекчаващо вината обстоятелство. Казаха ни на тръгване, че всичко е без пари и има неограничено ядене и пиене. Статул Карабашев от телевизията пита – а стюардесите? Човекът от фирмата се усмихна. Евгени Гаврилов попита – пиенето нали не е само бяло вино. Човекът каза – има уиски.

И аз се навих. И заради Паунска, разбира се. Не можех нищо да й откажа. Но тя и нищо не искаше. Това беше първото, да я сменя в пътуването, ако мога. Мога, разбира се. А и в Малайзия не съм пил.

И до днес не мога да разбера как написах този репортаж. Според мене го е писал Емо Тонев, но той твърди и до днес, че не е. И Мария Стойкова отрича. Аз съм бил го писал. А как? И до днес нямам обяснение. Както когато бяхме в онази командировка в Козлодуй с Оги Костов. Беше тренировка, че АЕЦ-а е гръмнал и с една дума – кво праим ся. Уж на майтап ние питахме какво се пие по време на проникваща радиация, след като е преминала ударната вълна и сме оцелели по чудо. Някакъв подполковник извади кафява манерка и каза сериозно – ето това се пие. Опитахме – странен вкус. Мирише ми на йод, казах му аз. Мирише на йод, защото е йод, отвърна уставно подполковникът. Освен това вътре има чист спирт. Но консистенцията е 40 градуса, по Менделеев. Така хем действа противорадиационно, хем опияняващо и окуражаващо. На война като на война, си казахме с Костов (25), както се пишеха идиотски във „Факс“. В скоби бяха годините им. Още помня оттогава Шумналиев (47) и Максим Майер (35). До ден-днешен като видя имената им, се сещам за числото. Та тогава с Оги наблегнахме на второто действие на питието, окуражаващото и опияняващо. Бяхме много съвестни в обучението и някъде към Враца, на връщане, ни настигна ударната вълна. После в организма се настани и проникващата алкохолна радиация. Помня, че във Враца набързо слязохме и си купихме водка за оправяне на вкуса, като бойци търсещи на фронта капка чиста вода. Точно така изпихме водките, двете бутилки, като вода, след спирта и йода. После лентата се скъса. Нямам никаква представа как съм се прибрал в квартирата. Ама никаква. От купето във Враца -до София в леглото. Чак на сутринта ме пусна йодоспирта, бях още като облъчен с много рентгена над нормата.

Горе-долу така се чувствах и сега, пред компютъра в редакцията. Помня донякъде. Примерно тръгването ми е сравнително ясно. Бяхме в Джъмбо 767. Само 34 души в целия самолет за първия полет на „Балкан“ до Куала Лумпур. Бизнесмени, които отиват да сключат протоколно няколко сделки и журналисти да опишат епохалното събитие. Пътувахме в бизнес класата. Пълен разкош – по сами на реда, пет програми музика – даже джаз и опера, телевизор, филми. Викаш си, така мога цял ден да обикалям по планетата. Стюардесите мъкнеха непрекъснато ядене – деликатеси, хайвери, сладкиши, не като сегашната пластмаса. Само я загледаш девойката, и тя хоп – носи. Пръснахме се от плюскане. Евгени Гаврилов остана много доволен. Кои бяха другите колеги, убий ме не мога да си спомня. Само Евгени и Статул Карабашев, който ми направи впечатление, защото си носеше пантофи и такова за врата, за спане. Опитен журналист, пътувал, беше като у дома си.

После разбрах, че по нашата група, на журналистите, фирмата си правила план колко ядене да се сервира по време на полета.

Пътуването започна весело, с шеги и закачки, малко пиене, флирт с опитните стюардеси, опознаване. Сравнително малко пиене, защото всеки още се съобразяваше. Не знаехме какво ни чака. На работа отиваме, все пак, не на купон.

По пътя направихме почивка за час в Маскат, Саудитска Арабия. Излязохме от самолета, лъхна ни арабската пещ като леярна в Кремиковци и веднага се прибрахме. Гепи ни стокхолмският синдром. В самолета бяхме затворници, но ни хранят и поят. Навън е непознато, жега и ултра скъпо. Като видяхме цените във фрийшопа, свят ни зави. А шейховете като яхти порят покрай щандовете със злато и след тях припкат забулени кадъни. В самолета си отдъхнахме и поръчахме веднага уиски. Добрите стюардеси ни донесоха. До Малайзия оставаха още само шест часа и половина. И те минаха като сън. Ядене, уиски, музика, уиски, ядене, музика, уиски, уиски, уиски. Горе-долу в такъв ред.

И ето, пристигнахме. Кацнахме меко, ръкопляскахме и побутвайки се, с леко омекнали крака и омагьосани, се чудехме къде сме. Къде ни е замъкнал този джъмбо. Като излязохме от чорапа ни наредиха за снимка и ни се хвърлиха девойки, увити с цветни чаршафи, да ни кичат. След малко всеки от нас грееше с прекрасен гирлянд от орхидеи около врата. Моят чудесно се вписваше със замрежения ми поглед, както се видях после на снимките. С автобус ни извозиха, беше нощ, но Куала Лумпур светеше. Видяхме Кулата (KL Tower), минахме покрай кулите Близнаци на Петронас и KLCC, извисяващи се на 452 метра. Тогава това беше най-високата сграда в света. И все още най-високата сграда близнак, символът на Малайзия.

Разходихме се по площад Датаран Мердека, Площадът на независимостта. И пак ни вкараха в автобуса. Времето в Куала Лумпур може да се опише много лесно – мокър си без да вали. Автобусът спря и ни изсипаха на огромна софра и млади местни девойки започнаха да се кълчат срещу нас. Стори ми се доста предизвикателно ме гледаха. Дали е според танца, или пък защото бях подпийнал, не разбрах. Но ми направиха добро впечатление. Манджите също мога да опиша с една дума – не се ядяха от люто. Гореше даже от десертите. Питах после Евгени дали са му харесали. Каза ми – почти от всички опитах, бяха огън. Огън, ама ял, аз не можах.

В един момент танцьорките изчезнаха и нас пак ни натовариха на самолета.

На връщане вече е лесно за разказване. Ако на отиване са ни засичали колко ядем, за да планират хапванията по време на полета, на връщане можеха да засекат само пиенето. Никой нищо не поръча за ядене. Бяхме задръстени от нашите манджи на идване и горяхме от малайзийските на връщане. Сега ритмичността по време на полета беше като народна песен – уиски, уиски, уиски, уискиииии, след което следва сън. После пак няколко дози уиски и една сън. Мисля, че към края на полета, никой вече не спеше, но и никой не спря да пие. Ако са засичали по нас колко да сервират по време на пътуването, вторият полет на „Балкан“ няма да е на печалба. Заради уискито. С другите народности може и да не е така, но в тази авиокомпания не си дават сметка колко може да изпие българин в командировка на кьор софра. Хеле пък българин журналист. Сигурно е заради онзи патриотизъм, който те обзема винаги на връщане към родината. Особено силен е той, когато си бил по-далече, като нас сега. Хубава, лоша, но родина. Мило ти става като я наближиш, като кацнеш, като видиш олющените стени на аерогарата и подушиш отдалече кенефа.

И така, кацнах. Вече в преносния смисъл. Сложих точката на текста си доволен, победоносно се дотътрих до стаята на Деси Паунска и рапортувах: Деска, репортажът е готов, можеш да го четеш! Тя вдигна красивите си очи и ми каза – прекрасният ти репортаж е вече във вестника, който излезе преди час от печатницата.

Стори ми се, че вече не беше толкова гневна.

Понякога наистина не знам какво правя. Кога съм успял да го напиша този прекрасен репортаж. Емо? Мария?