Случаят В. В. Не е важно как си дошъл в политиката, а как си тръгваш

Главният секретар на „Има такъв народ” Виктория Василева напуска народното събрание и партията на Слави Трифонов и Тошко Йорданов.

Поменавам ги (няма грешка, не съм изпуснал с-то), защото само те двамата вече представят тази тъй наречена организация, която се превърна в политическа манифактура.

Разбира се, това не е прецедент. Бил съм свидетел на подобни фабули и сюжети в българската политика. Самият аз съм напускал СДС, но скандално. Направо заявих, че Иван Костов е превърнал партията в болшевишка организация и, естествено, по сталински, бях изключен. Но участвах в създаването на друга парламентарна група и учредяването на нова партия. След тази гюрултия станах политически пенсионер.

Госпожа Василева обаче направи този ход далеч по-елегантно и политически прилично. В сравнение със зарязалите ИТН преди нея шестима народни представители, които предизвикаха доста позорна кавга. Тя предупреди, обясни мотивите си, без да преминава в обиден фалцет, заяви кога ще го направи и освободи стола си на първия ред в парламента. Не знам дали ви е ясно, какво означава да се преместиш от първия на последния ред в Народното събрание? При бекбенчърите, както казват в „House of Commons”  във Великобритания. Все едно е да паднеш от Китайската стена.

Естествено, мога да бъда репликиран с аргумента, че това Народно събрание е фалирало, ново правителство няма да има и нейното напускане е политически несъществено.

Но това, което би трябвало да анализираме не е само фактическото ѝ действие.

Политическите нрави обикновено се движат между два полюса. Дизраели и Хелмут Шмит. Дизраели е автор на прочутата фраза „По дяволите вашите принципи. Дръжте се за партията”. Хелмут Шмит твърди обратното. „Политика без принципи е равна на престъпление”. Дизраели е пример за подражание на почти всички политици. Морализаторството на Вили Брандт е изключение. Красиво изключение обаче. Защото в политиката има и особен вид естетика. Въпреки всичко споменаването на думата морал в политиката звучи някак си потресаващо.

Той, разбира, се съществува и за него трябва да се говори. Но моралът обикновено е скатан дълбоко в разума им и само реалните политици не издържат на тази скришност.

Тъй като политиката е приложна философия и по определението на Аристотел човека е „зоополитикон”, ще ми е необходимо да разсъждавам накратко върху темата метатеоретично, следователно философски.

В една от своите монографии ,,Homo ludens”, Йохан Хьойзинха отбелязва, че думата „problema” в началото на своето етимологично съществуване, съдържа две различни значения. От една страна тя означава предмет, който човек държи пред себе си за да се запази, например щит и в същото време предмет, който човек хвърля на друг за да го поеме. Философията на политическия морал представлява наблюдението на това как тъкмо този вид морал е предпоставка, както за защита, така и за агресия.

Модерният политически морал критикува действителния морал от гледна точка на същностния морал. Критикува интересите и користта, от гледна точка на ценностите и дълга. Критика в смисъл не търсенето непременно на недостатъци, а определянето на границата на валидност на всеки аргумент, независимо от кого е изказан.

В края на краищата всяка политическа идеология е зачената не само от   тълкуването на доброто и злото, но и от идеите за властта и управлението.

Макар целта на съвременния човек да е сигурността в удовлетворяването на личните му стремежи, (защото няма хора които да обичат обществото повече от самите себе си), всяка политическа легитимност освен всичко друго изисква и политически морал. Нещо повече – всяка властова и управленска практика обикновено се оценява, губи или печели доверие, тъкмо от наличието или отсъствието на морална отговорност.

Когато хората губят доверие, управляващите губят властта си. Защото обществото не може да бъде оправдание за властта. Напротив. То е източник на задължения.

В света на политическата действителност, която до голяма степен няма нищо общо с фактите на реалността (политиците почти не се съобразяват с нея, когато взимат решения), всеки трябва да работи за идея, която е над него.

А не за човек, който е над него. Това разбира се е старото етично раздвоение между „е” и „трябва”.

Тогава ценностите, дълга и общото благо са поне равнопоставени на интересите. И морала не е само политическа куртоазия. Това е възможно и осъществимо. Макар търсенето на последователност и справедливост в политиката, където те очевидно липсват, изглежда наивно. Но в такива случаи, човек се опитва да изяви собствената си последователност и разумност, след като не открива ничия друга.

Ето защо случаят „Виктория Василева” доказва, че не е важно как си се появил в политиката. А как си я напуснал.