Това е история стара, стара. Какво се учи в Долна Митрополия

Нацията се вълнува от книги и учебници. ЕнтЕлегенцията се възмути, дето президентът подарил на Макронови „Време разделно“, а няколко деня по-късно се яви идеята за черно-бели учебници за бедни.

Бездуховни сме били. Напред, народността не пада, там, дето знаньето живей…

Сега из интернет върви едно свидетелство, че Фани Попова-Мутафова всъщност е написала „Време разделно“ и го дала на Антон Дончев, понеже като фашистка нямала право да публикува. Както и „За свободата“, даден на Стефан Дичев, баща на Ивайло Дичев.

Мнозина са чели „Време разделно“, но повече са тези, които са гледали екранизацията по него. Нормално. От всички изкуства за нас най-важно е киното.

Преди две-три години „Време разделно“ беше избран от българите за филм на столетието, побеждавайки „Козият рог“.

Тогава писах, че „Козият рог“ е филм, в който любовта побеждава омразата, докато във „Време разделно“ във версията на Людмил Стайков тържествуват омразата и разделението.

Не че дефинитивно Людмил Стайков е по-лош режисьор от Методи Андонов. Но в „Козият рог“ от разказа на Хайтов, в който насилието и омразата са на преден план, е изведена любовта като побеждаваща сила, докато във „Време разделно“ е обратното.

„Елинденя роди две села и макар в едното да пееше мюезин, а в другото да биеше камбана, те бяха деца на една майка“. Така свършва „Време разделно“ на Антон Дончев (по памет), а във филма актьор като Руси Чанев беше принуден да кантари между кръста и феса, за да илюстрира разделението между исляма и християнството.

Което между другото съществува, но в модерния български свят го няма(ше). Има го другаде по света, а в България се привнася, и не е отсега, а е оттогава.

От комунизма.

В отчаян опит да се спасят комунизмът и Тодор Живков (не е едно и също, както и ГЕРБ и Бойко Борисов не са едно и също, но ще се разбере по-късно), провокираха разделението, което роди ДПС, турският ирединтизъм и в крайна сметка създаде електорат, страхуващ се за битието си и де факто крепящ крадливата комунистическа върхушка.

Сега четем – по-скоро други ни ги четат – страници от историята ни, които като нормални хора трябваше отдавна да сме прочели.

И подаряваме на Макронови „Време разделно“.

Вместо например Веселин Ханчев.

Това е история стара, стара като Париж и тя. Един художник на тротоара рисуваше момиче с цветя.

Ама сигурно не се преподава в училището в Долна Митрополия.