Интервю с окупатор

Украинският блогър Володимир Золкин изобрети нов жанр.

Каналът на 43-годишния киевчанин в YouTube набра огромна популярност с нещо простичко, но ефектно на фона на кръвопролитията в Украйна. Золкин прави видеоинтервюта с пленени бойци от руската армия – професионални войници, мобилизирани насила цивилни от т. нар. ЛДНР, с наборници, каквито Путин нахално продължава да твърди, че на фронта няма. 

Прави впечатление, че доброволци липсват – всички убедено твърдят, че са ги хвърлили на фронта като пушечно месо. Против тяхното желание. Любопитен е и фактът, че московчани и петербургци са единици – повечето са буряти, дагестанци, осетинци и руснаци от най-затънтените и мизерни провинции на империята.

Впрочем, най-мило е отношението на руската държава към чеченците. Володимир Золкин неоднократно правил опити да му разрешат интервю именно с боец от полка на тик-токъра Кадиров. Украинските служби нямали нищо против, но се оказало, че кадировците въобще не се задържат в плен. Почти светкавично идва предложение от руска страна и въпросните видеобойци биват спешно разменяни за когото пожелаят украинците. За разлика от пленените мобилизирани от ЛДНР – за тях Русия не ще и да чуе, те седят с месеци в Украйна.

Не разпити, а именно разговори – това снима Золкин. Общува с окупаторите спокойно, даже приятелски. Целта му е хората да видят какво „качество“ е хвърлил Путин срещу Украйна. А руснаците в Русия да чуят какво мислят за войната те – пушечното месо на фронта. Всички интервюирани дават в кадър доброволното си съгласие да бъдат снимани, записани и публикувани в интернет.

Максим Даулов (28 г.) – руснак от с. Демихово, Псковска област.

– Какво правите в Украйна?

– Ами.. Заповядаха ни.

– Просто ви заповядаха и…? Някаква мотивация нямахте ли?

– Разказваха ни по новините и навсякъде, че в Украйна има нацисти и ние ще помагаме на рускоезичните в Донецк и Луганск.

– Много ли нацисти видяхте, откакто нахлухте при нас?

– Аз не съм видял нито един досега.

– Значи се крият някъде?

– Не знам. Когато ме плениха, прекарах 5 дни в лагер на украинската войска. И там не видях нацисти. Всички се отнасяха добре с мен. Ядях същото, което и те, спях където и те.

– А вие вярвахте на телевизора…

– Казваха ни, че нацистите командват украинската армия, те дават заповедите. А Въоръжените сили на Украйна (ВСУ) само изпълняват.

– Пленили са ви на 26 март. Дотогава не разбрахте ли, че вашата армия бомбардира мирни градове, жилищни блокове, че загиват деца и жени?

– Не знаех. По РИА „Новости“ не са го казвали.

– Значи са ви много калпави РИА „Новостите“…

– Те все говорят, че това е спецоперация и нашите изобщо не закачат мирни хора.

– Още ли ви прилича на спецоперация?

– Не. Това е война.

– Защо ви беше тази война? За какво ви беше Украйна? Знаете ли колко ресурси имате в Русия – нефт, газ и какво ли не още?

– Много.

– Знаете ли, че ако тези ресурси бяха използвани за благото на обикновените руснаци, а не на олигарсите и Путин, щяхте да живеете като в арабските емирства? Виждали ли сте как живеят в емирствата?

– Да, по телевизора. А в моето село даже асфалт няма.

– А газ?

– И газ няма.

– Интернет имате ли?

– Ами… слабичък такъв.

– Видяхте ли Украйна отблизо?

– Минахме през две села в Харковска област и видях, че целите са асфалтирани и около тях има някакви малки заводчета. За детски играчки имаше, и за някакви други неща.

– Едни жълти тръби видяхте ли по селата?

– Да, видях ги.

– Е, това е газ. Вашият газ. Защо тогава дойдохте да решавате някакви наши проблеми, вместо да си решавате вашите?

– Ами ротата ми тръгна и аз с тях…

– И се превърнахте в окупатор.

– … Така излиза.

– Как попаднахте в плен?

– На 26 март започна настъпление на ВСУ и ни казаха да отстъпваме. Имаше минометен обстрел и аз се скрих в дупка в земята. Като свърши обстрелът, станах и тръгнах да търся ротата си. Вървях, вървях и попаднах на украински войници. Те ме обкръжиха и аз се предадох.

– А ротата ви къде беше?

– Не знам. Бяха избягали някъде.

– Оставиха ви и избягаха?

– Беше голям хаос, бомби падаха, всеки бягаше нанякъде…

– Нали „Ние не изоставяме своите“?

– … Абе не е точно така… Разказаха ми, че след боя ВСУ предложили на нашите да си съберат убитите, но нашите отказали.

– Не се учудвам. Моргите в Украйна са претъпкани с тела на руски войници и вашите не си ги искат. Знаете ли защо? Защото според вашите закони за загинал войник се изплаща на роднините някаква сума. Но ако няма тяло, няма и обезщетение. Затова десетки хиляди ваши убити се водят у вас за безследно изчезнали.

– Да, знам това.

– А знаете ли, че ако бяхте от бандата на Кадиров, отдавна щяха да са ви разменили?

– Да, чух за това. Не е честно някак си…

– Кажете нещо на хората, които сега ги мобилизират в Русия. Може пък да спасите нечий живот – и руски, и украински.

– Отказвайте! Не идвайте тук! Видях и разбрах – изобщо не е така, както го представят командирите и по телевизора. А ако сте в Украйна, по-добре се предайте и останете живи, а не някъде на полето „безследно изчезнали“.

––-

Обратната страна на медала

Руснаците видяха от Золкин и решиха да пуснат в YouTube (единствената все още неблокирана в Русия независима медия, б. р.) видеа с пленени украинци. Направиха го типично по руски: изправят ги до стената, а журналисти от казионни медии насочват микрофоните си към тях. Само за сравнение предлагаме два кратки откъса от разпитите на украински бойци, защитавали родината си от агресията на окупатора. И двамата са от последните защитници на завода „Азовстал“ в разрушения до основи Мариупол.

Владислав Дуткач – мл. сержант от полка „Азов“

– Воювали ли сте преди?

– Допреди войната не. Четях лекции пред личния състав на Въоръжените сили. Прякорът ми е „Доцента“.

– Значи идеологическа работа?

– Не. Това бяха лекции по военна история на света и на Украйна. Чисто хуманитарна подготовка, обучение на личния състав в критично мислене.

– Какви са според вас жителите на ЛНР и ДНР?

– Украинци. Такива украинци, каквито сме и ние. Вярно е, че някои имат по-различна гледна точка. Но рано или късно ще намерим общ език. Ако не аз, то децата ми ще намерят общ език с тях.

– Докато бяхте в „Азовстал“, имахте ли връзка с командването?

– На позицията, на която бях аз, имахме постоянна връзка.

– Какво ви обещаха, когато ви заповядаха да се предадете?

– Че ще положат всички усилия да бъдем разменени за руски военнопленници.

– В Мариупол намерихме масови гробове на мирни жители, които са били погребани в периода, в който вие и вашият „Азов“ сте били там.

– Не! Това не може да бъде!

– Разкайвате ли се за нещо?

– Не! Абсолютно не!

–––

Назарий Гринцевич – редник от полка „Азов“

– Защо се предадохте?

– Дойде заповед.

– Кой ви заповяда?

– Нашето върховно командване.

– Наредиха да се предадете?

– Да. Казаха: сложете оръжие и излезте от завода.

– Колко време прекарахте в „Азовстал“?

– Почти три месеца.

– Защо не се предадохте по-рано? Не виждахте ли какво става?

– Нямахме заповед. Ние сме военослужещи. И си вършим работата докрай. Има ли заповед да стоим и да се държим – ние стоим и се държим.

– Имахте ли муниции?

– До един момент да.

– Храна, вода?

– Храната и водата бяха много малко. Деляхме си я по равно – и на здравите, и на ранените.

– Ако не ви бяха казали да се предадете, какво щяхте да правите? Щяхте ли да продължите да се биете?

– Щях да продължа да изпълнявам заповедта. До последно.