Ако аз съм Копейка, ти пък не си Фифти сентс

Невежеството и упорството са застанали на пътя на човешките емоции и истини спрямо Русия. Всеки, който дръзне да каже добра дума за тази страна моментално се превръща в „копейка“ – чак пък толкова ли е обидно това, предвид, че някои се казват Фифти Сентс.

Да харесваш Русия не означава непременно, че одобряваш нейния президент или политика, нито цар, нито аристокрация. Да харесваш Русия се съдържа в четиристишието на Тютчев, милословно и точно описващо я.

„Умом  Россию не понять,

Аршином общим не измерить:

У ней особенная стать —

В Россию можно только верить.“

Не зная какъв строй е бил по онова време, в 1866 година, навярно царски, но Тютчев обобщава въздействието на страната си с точни и непоколебими думи. Руската култура, руското изкуство, руската аристокрация, руската мощ – не е ли това, което може да ни бъде пример и днес, независимо от изпосталелите аргументи на хейтърите, че като толкова харесваш Русия, защо не живееш в нея.

Може би са прави, но не бих живял в Япония, ако харесвам суши. Не бих живял в Ямайка, ако харесвам реге. Логиката на тези обвинения е много подвеждаща и неясна. Аз живея в Лондон, макар да не харесвам нито хората, нито претенциозността, нито историята им, изпълнена с предателства, война, заграбване, кръвосмешение, уродливост.

Защо живея в Лондон? Не знам, наистина. Може би защото това е моят емоционален санаториум, на три часа път от една изтощаваща среда в България. Като се изтощя в Лондон, съм си обратно в София. Не съм англофил, не съм англофоб.

Защо не живея в Москва например – защото е студено, многолюдно, има мрачни хора, които са ми достатъчни в България.

Защо харесвам руската култура? Защото, като запее Хворостовски забравям националност, пренасям се в света на песните му, дошли от дълбините на руската душа. Не получавам газове, като от американската отровна храна, а и обичам руска салата, борш, сельодка под шубой.

Обичам руското пиене, многобройните им и щедри тостове, сините очи, русите коси, възможността да пея с руснаци „На сопках Манджурии“, да интерпретирам Окуджава – ех, какви песни има този пич – „Молитва“, „Бери шинел, иди домой“, „А все таки жаль“…

И кой си ти, онлайн сополкьо, да ми кажеш по колко и докога да харесвам Русия. Че ти каквото харесваш – харесвай си го, не ми намирай махна, че имам вкус за поезия, изкуство и музика. Слушал ли си ти, онлайн сополкьо, руска музика и рецитирал ли си Маяковски, Пушкин… Плакал ли си на Стихи о советском паспорте и на Александрийского столпа.

Получавал ли си писма от непознати руски дечица. С облепеният с марки пощенски плик, с печатите, с красиво наклонения почерк, изрядна граматика, картичка, станиол от шоколад – истински съкровища.

Таратанци, копеле. Не си. И няма никога да можеш, защото дори българският ти не стига по-далеч от една чалга песен.

Защо харесвам Русия ли – защото говоря перфектен руски и той ме запокитва в дълбоките води на река Волга, когато слушам Людмила Зикина. „Из далеко долго, течет река Волга, течет река Волга а мне 17 лет“… Сказала мама…“

Чуй, бе пич, тези песни, налей си водка, отнеси се, поплувай в руската душа – това беше нашата дрога някога, държи ме мен лично и до днес. Какво, ще ми забраниш да слушам Олег Анофриев ли, що ли? Тези тромпети, тези китари, тази руска реч…

Не, не съм копейка, нито ти си долар или Фифти Сентс. Ти си безвалутен субект, тъмен балкански безвалутен субект, който се е промъкнал в аналността на интернет и пуска газове против всичко онова, което не разбира или не може да разбере. Русия не е война или мир. Русия е състоянието на една култура между двете понятия. Тя е война по време на мир, мир във войната, неуловима е, необятна е, неразгадаема е. Тя е Толстой, Ахматова, Валерий Гергиев, Пахмутова…

Светът е война, копеле, тук, там, сега, преди, после, затова не се втренчвай само в тази война. Оправи първо войната в теб, победи армията от апатия в живота си. Ти си наркоман и безработен, с единствена опора да мразиш и ненавиждаш. Невежеството е твоята биография, която размахваш, като спасително бяло знаме, но така спасители няма да привикаш.

Умом Россию не понять…

Аршином общим не измерить…