Искам пак в Охрид. И бела, и жолта, и без простотии. Може ли?

Охрид беше чудна дестинация за купон. Днес какво е? Не съм сигурен.

Първото заглавие, което ми хрумна, всъщност звучеше така: „Охрид беше прекрасна дестинация за купон, вече не е“. Но то ми дойде преди месец-два, може и три – кой ти ги брои. Някъде по времето, когато нашите и техните пак се бяха сдърлили за нещо историческо (не помня какво, то едно и две ли са). Или когато певачът Ламбе палеше чужди къщи, щото не били негови. Или когато лютият вемереовец Груевски (дето се скри от правосъдието при маджарите-русолюби) се държа като отвързан и плю по моя, своя и по всичките ни дядовци, само и само да се скараме пак и Европа да си каже: е, тия са непоправими, да си ги прибира Путин.

Някъде по това време. Затова се отказах да се изказвам по въпроса. Щеше да е мрачно. Днес сякаш се появи светлина в тунела – историческите комисии нещо се споразумяха. Получих лек пристъп на оптимизъм, но да не избързваме.

Приятели от днешна Република Северна Македония. Аз ви обичам. Честно. Защо някои от вас ме мразят, без да ме познават даже, не мога да си обясня. Честно.

Преди някакви си 20 години беше лесно. Ходехме често до Охрид, ей така, без повод. За кеф. И без през ум да ни минава чий е Охрид – наш или ваш. Жолта, бела или поморийска мускатова – това ни бяха споровете. Борето Стоилов от театър „Ла Страда“ (светла му памет и на Борето, и на театъра) ви питаше в кръчмата: „Добре де, след като е Самуил първият македонски цар, кой вторият?“ А Валерката Малчев от същия театър (и на него светла му памет) мигаше срещу големия маслен портрет на достолепния мустакат мъж на опушената стена отсреща и се чудеше: „Абе, тоя вашият Гоце Дельчев много прилича на нашия!“ Нарочно наблягаше на „ль“-то.

И се скъсвахме от смях. И ние, и вие.

В центъра, на охридската чаршия, видях магазинче. На него – синьо-бяла табела, написана на ръка: „Аутобусите за мачот на „Левски“ срещу „Кайзерслаутерн“ у София тръгват у 12, билети нема“. (Правописа сигурно греша, все пак преди 20 години беше, но смисълът е едно към едно.) И аз, въпреки че съм бероец, се разнежих.

После (или преди това, кой да помни) обикаляхме Стария град в Охрид, сравнявахме го с пловдивския и си казвахме: Ех, ако бяхме малко по-наблизо, каква световна туристическа дестинация щяха да са заедно! Езерото, Родопа, Охрид, Пловдив – леле, майко!

Ами те не са далече, пичове. Просто няма път помежду им.

Влязохме в една стара и красива църква, не помня коя. Женицата, която ни развеждаше, веднага ни разпозна и ни заобяснява на чист български. Усмихваше се някак тъжно, когато ни каза: „Сега да ви покажа нещо, дето не показваме на всеки, защото…“ И ни обърна внимание на надписа над входа на църквата, но от вътрешната страна. Горе, високо. Обикновено, ако си християнин, на излизане не вдигаш поглед над изхода, а се обръщаш към олтара и се прекръстваш. А за надписа трябва и да се вгледаш, за да го разчетеш. Вдигнахме очи и го прочетохме.

„Този храм се съгради през лето 1786-то с благоволението на султан Абдул Азиз, цар на всички българи и гърци.“ (Годината и султанът са моя импровизация, защото не ги помня. Нямах нужда да запомням нито султана, нито годината – аз можех да дойда утре пак, и вдругиден също, защо да се мъча да помня? Надписът трябва да си е там. Или не е?) Факт е, че запомних последните две думи от него, защото женицата – наш гид в църквата, се усмихна стеснително и каза: „Ами това е положението. Всички сме българи, но ни е срам да си признаем.“

Вечерта (в кръчмата, много ясно) коментирахме с вас разни такива истории. Говорехме на език, който всички знаем. Само от време на време се налагаше (пак през смях) да уточняваме някои понятия. Една лоша дума не чух и не изрекох. Бях си вкъщи. В Охрид.

Оттогава, за 20 години, се случиха много неща между нас и вас. Явно не са били хубави. Някой с нещо човъркаше нечии мозъци, но не и моя – той си е все същият, гарантирам. Знам само, че преди 20 години разбирах македонския език, а днес – не. Слушам го по телевизията, опитвам да го чета в сайтовете – половината ми се губи. А дори го говорех – онзи, тогавашния.

Дали са много 20 години? Всъщност не са, дори дъщеря ми е по-малка. Ще приключим и този спор, ще се почерпим. Искам обаче да ви припомня един голям човек – и за вас, и за мен.

На мен ми е близък в най-буквалния смисъл – от неговата къща до къщата на дядо ми са 5-6 километра по кривото шосе. Роднинска връзка нямаме. Той се казва Пейо, фамилията му е Крачолов. Луда, чирпанска, мустаката глава. Обаче поет. Умеел да реди думи по такъв начин, че да ти настръхне кожата. Не си харесвал простата фамилия и се нарекъл другояче. Сещате се как.

Правил, струвал, ходил да бачка и по морето (нашето, общото, дето някак си напоследък го игнорирахте идеологически), но Македония му легнала на сърцето, защото била красива и романтична, и борба за свобода (не на Чирпан свобода, на Македония), и приятели от там завъдил – некои си Гоце, Яне, Гьорче, Миле, Чаков… И какво направил чирпанлията от сърцето на Тракия?

Станал македонски войвода, ето това направил. Спелвайте ми го сега това изречение на съвременен северомакедонски език.

Тогава, когато Георги от Кукуш и Пейо от Чирпан са си приказвали и са кроили как да освободят Македония, езикът със сигурност е бил един. Просто са си говорели на два много различни диалекта – мьекия тракийски и тврдиот македонски. Чак ми е интересно кой кого е придърпвал по-силно към своя говор. Склонен съм да приема, че чирпанлията Пейо е харесал македонския – в този език има очарование, в чирпанския не чак толкова.

После Пейо писал драми и поезии, като за благозвучие и респект се нарекъл Яворов. Обиколил Европа със стипендия. И написал гениални, модерни стихове – на световно ниво, не само на македонско или българско. Няма да цитирам тук. Една от книгите му се нарича „Хайдушки копнения“ и ако не сте я чели, изобщо не ми се отваряйте. Тя цялата е за Македония. Впрочем, да сте чували от Пейо Яворов лоша дума по адрес на македонец? А знаете ли, че има Кръст за храброст от Балканската война? Че е освободил с четата си Неврокоп и е първият му кмет? Как се казва днес Неврокоп? Гоце Делчев.

Повтарям: къщата на дядо е на 5-6 километра от къщата на Пейо.

А дядо ми от всички българи най обичаше македонците. Защо ли? Ето защо.

Защото когато (през късното лято на 1918-а) той – младият редник Тотю Тонев (от Втора балканска дивизия, 32-и пехотен Загорски полк) – се бие на Добро поле рамо до рамо с македонските доброволци от битолско срещу някакви французи, сърби и други негри, взрив от свръхтежък френски снаряд го затрупва в окопа. Умира. Почти. Изравят го с ръцете си и тичат с него на носилка до санитарния батальон не някои други, а македонците от битолско. Същите, с които са пили жолта от манерката снощи. И са пушили цигари, свити от вестник. Те му се смеели на мекия тракийски говор, той ги кодошел за напевното „е“-кане. Докато търчали с него, дядо се свестил. И там, някъде над десния си чепик, видял лицето на брадатия Миле от Битоля. Мръсно, кърваво, ухилено лице. И какво казал Миле, търчейки с оплезен език над носилката с моя дядо? Казал следното: „Немой са да ми умираш, Тоте! Ако са умреш, ке ти скъцам главата!“ И добавил за всеки случай: „Яс те ископав, сега яс ли повторно да те закопам? Е па мръзи ме!“

Дали се е смял чирпанският ми дядо Тотю на тези битолски шеги? Не се е смял – бил е в шок, изтръпнал като шанцов инструмент. Но ги помнеше. И от всички българи най-обичаше македонците. Не ще да е случайно.

Ако днес дядо беше жив и аз му кажех какво става между България и Македония, щеше да се блещи дълго над очилцата си и да откаже да ми повярва. То не е и за вярване.

Така да свършим този текст, а?

Довиждане в Охрид.