Минаха години, без да те забравя а-а-а-з

През 2001 СДС беше все още втора политическа сила. Съюзът се яви на изборите и доби 51 депутати, точно толкова, колкото сега има ИТН. БСП беше трета с 48, с 5 повече от днешната Нинова версия.

И тогавашният лидер на СДС Иван Костов просто млъкна. Нямаше скъсани менискуси, видео от болницата, мисирки нямаше даже. Мълчание.

След 2 години Костов се отърси от шока, основа си собствена партия – ДСБ, и отмъкна около 30 души, повече от половината, от парламентарната група.

Това, Хегеловото, за повторението като фарс, си е абсолютно вярно.

Първо се явява като трагедия. После като фарс. В България – по няколко пъти. Но ние разбираме какво е трагедия и какво – фарс, постфактум.

Онова за втория акъл.

Както и да е.

Да се върна към ония години. Минаха години, без да те забравя а-а-а-з.

Няколко години по-късно Костов вече беше установил по болезнен начин, че проектът „Да убием СДС и да вземем избирателите“ не се сбъдва.

Въпреки това продължаваше да кълне основаната от него партия – СДС – както комунистите не я бяха клели.

Горе-долу по това време Петър Стоянов стана председател на СДС, което според мен не му беше нужно, и съм му го казвал – и ме покани да стана главен редактор на възстановения вестник „Демокрация“.

За мен беше чест и дълг. Съгласих се, макар да имах относително добра, спокойна и стабилна работа. Не съжалявам.

И тогава казах на президента Стоянов – има между нас и Костов изкопан дълбок ров. Но трябва да си говорим.

Той се съгласи.

Даже написах нещо в такъв смисъл. Понеже съм от село, дадох пример от село.

Когато комшиите (и роднините) се изпокарат, първо спират да си говорят. Страдат не само преките враждуващи, страдат и всички останали. Среща те на пътя и гледа през теб.

После следва мятане на мъртви котки през оградата, чупене на прозорци и накрая – доноси пред властта и като крайна мярка – да отровим кокошките на комшията и да му запалим плевнята.

Обаче го има не само в Драгушиново. Има и го на жълтите плочки, и в софийските блокове.

Мъртви котки през оградата.

Какво ще говоря с тебе, бе, боклук.

Сега и в Народното събрание.

ГЕРБ кани за разговори ДБ. И ИТН. А те им отговарят учтиво – боклуци сте, мутри, какво да говорим – умрете.

На всичкото отгоре – и Тошко, и Христо (Слави благоразумно мълчи) – викат – предайте се, бе, махайте се и целувайте ръка.

Е. Няма такава сделка.

Щях да напиша – няма такава държава. Ама има.

И такъв народ има.

Но – позитивно накрая.

Политиката е средство да живеем заедно, да си говорим за общото сега и за общото бъдеще. За общото ни живеене.

РАЗГОВОР.

Не да се убиваме един друг, щото можем и сега ни е паднало.

Ама това се учи.

И не само в университетите.

Всеки ден. Всеки ден.