Много правителства, много кражби, много доволен президент

В последните 32 години няма български президент, който веднага след инагурацията си (ритуално-кокетен американски термин, произхождащ от Древен Рим) не започва да мечтае за две неща. Как да повтори мандата и как да направи България президентска република.

Всеки президент си казва – трябва, защото аз съм единственият политик, избран (не назначен) мажоритарно и от целия народ, модерно експлоатиран като „суверен”. Има и една трета мечта – как да остане в политиката вечно. Но тя вече е присъща за всички политици.

Президентът Радев реализира първата си мечта. Отправил се е стремглаво и към осъществяването на втората. Без да променя Конституцията, а злоупотребявайки с нея. Както е известно от римското право, злоупотребата със закона също е закононарушение. Често се казва, че президента няма реална власт. Имал обаче силно влияние върху всички вътрешни и външни политически  процеси. Това твърдение не е вярно, тъй като между влияние и власт е трудно да се направи разлика.

Властта на българския президент е принципно безгранична и неконтролируема. Почти като на главния прокурор. Те могат да бъдат отстранени само ако подадат оставка. Финтифлюшките за импийчмънт (още един претенциозен термин, който винаги ми е звучал като „обезпрасковяване”) са приказки от седянката. Възможността съществува само теоретично.

Политическата история на президента Радев изглежда по своему фантастична. В някакъв смисъл той наистина падна от небето. Но беше заченат на земята. И земната му схема на управление е елементарна.

Той спасява народа от тези стари грешници – партиите.

Първо се възползва от тях, след това ги употребява, сетне ги разобличава и накрая ги елиминира. През цялото това време обаче се крие зад тях. Много грамотна и лицемерна комбинация. Успешна и навременна.

В обозримо бъдеще парламентите на България ще са пъзели с неопределено предназначение. Мразещи се помежду си партии, а всред самите партии – политици, които безмилостно се ненавиждат. Въпреки това ще продължат да използват шаблонната, досадна и нагла реторика на „заедността”.

Предстоят отново кратки народни събрания. Следователно ще се краде повече и бързо, защото няма да има време. Зле за България и добре за президента Радев. Партиите крадат, Радев – не. Той няма власт. Пък и не е такъв човек. Правителствата ще падат като круши. Затова приблизително на всеки шест месеца ще има президентски правителства. Не служебни. Президентски. И тъй наречения „суверен” в различните му измерения ще подкрепя президента. Почти като след преврата на 19 май 1934 г., когато полицаите казват на военните: ”Хайде бе, господа офицери, откога ви чакаме да сложите край на тази партийна вакханалия!”. Сюрреалистично изглежда. Но като отстраним „сюр” си е много реалистично.

Чрез президентските правителства г-н Радев ще постигне втората си мечта. Президентска република. Изпуска парата на партиите в парламента, за да се помразят малко и след това проектира свои правителства, които любят „суверена”. И консумира любовта. Ето как президентът Радев ще ни отбранява от прогнилите партии.

Преди време ми се случи да гледам футболен мач на един селски стадион. Стадионът беше толкова неравен от едната страна, че вратарят не виждаше кога започва атаката. И централният защитник трябваше да му крещи: „Идаааат!” Аналогията е груба. Но няма как да не я продължа. Българският президент се възползва от небесния си шанс на централен защитник, за да ни оварди с друг земен вик. „Идаааа!”. Какъв „Бон шанс”, президенте!