„Резервният“ на принц Хари излиза на български. Откъс

Автобиографичната книга на принц Хари излиза на български език, съобщи издателство „Рива“. „Резервният“ („Spare: by Prince Harry, The Duke of Sussex“ ) беше публикувана на английски в началото на януари тази година.

Интимните разкрития, които прави по-малкият син на крал Чарлз III, бяха посрещнати с огромен интерес както от пресата, така и от читателите.

Българското издание ще се разпространява в книжарниците от 25 април.

Принц Хари е роден на 15 септември 1984 г. Преломен момент в живота му е смъртта на майка му, принцеса Даяна, през 1997 г. Една от най-смразяващите снимки на XX в., която обикаля света, е на две малки момчета, двама принцове, вървящи зад ковчега на майка си. От този момент двамата братя са непрекъснато във фокуса на медиите.

Хари получава солидно образование, преминава и през военно обучение в Кралската военна академия „Сандхърст“. Изпълнявал е бойни мисии в Афганистан. Уволнява се от армията през юни 2015 г. Връзката му с американската актриса Меган Маркъл и последвалия им брак стават плячка за жълтите медии.

„Принц Хари разказва собствената си история и описва житейския си път с неподправена и решителна искреност. „Резервният“ е преломна книга, изпълнена с проницателност, откровение, самокритика и заслужена мъдрост за вечното надмощие на любовта над скръбта“, се казва в анотацията на българския издател.

„Дневник“ публикува откъс от „Резервният“, предоставен специално на редакцията от издателство „Рива“.

Из „Принц Хари. Резервният“

Пристигна прабаба ми. Скочих и ѝ подадох ръка. Винаги ѝ подавах ръка – тате ме беше дресирал – обаче тази вечер видях, че ган-ган наистина има нужда от помощ. Тъкмо бе отпразнувала сто и първия си рожден ден и изглеждаше крехка.

Обаче си беше все така напета. Спомням си, че беше облечена изцяло в синьо. Синя жилетка, синя пола от тартан, синя шапка. Синьото беше любимият ѝ цвят.

Помоли за мартини. След миг някой ѝ подаде бокал с джин. Гледах как си пийва, като умело избягва лимоните, плаващи по повърхността, и импулсивно реших да се присъединя. Никога не бях пил коктейл пред семейството си, така че това щеше да бъде събитие. Своеобразен бунт.

Безсмислен бунт, както се оказа. Никого не го беше грижа. Никой не забеляза. Освен ган-ган. За момент се ококори, като ме видя да се правя на голям с джин и тоник в ръка.

Седнах до нея. Разговорът ни започна с оживени майтапи, но постепенно прерасна в нещо по-дълбоко. В близост. Ган-ган наистина си говореше с мен тази вечер, действително ме слушаше. Не можех да повярвам. Зачудих се защо. Дали заради джина? Или заради четирите инча, с които бях пораснал от миналото лято? С шестте си фута вече бях един от най-високите членове на семейството. И тъй като ган-ган от своя страна се бе смалила, се извисявах над нея.

Де да помнех точно за какво сме си приказвали. Иска ми се да ѝ бях задал повече въпроси и да си бях водил бележки. Тя бе военновременната кралица. Бе живяла в Бъкингамския дворец, докато бомбите на Хитлер са се сипели от небето. (Девет директни попадения върху двореца.) Бе вечеряла с Чърчил – военновременния Чърчил.

Навремето и тя самата е била сладкодумна като него. Беше станала известна с изказването си, че колкото и да се влошат нещата, никога не би напуснала Англия – и заради това хората я обожаваха. Аз я обожавах. Обичах страната си и изявлението, че никога не би я напуснала, ми се струваше великолепно.

Тя, естествено, беше прословута и с други свои изказвания. Беше израснала в различна епоха и се бе радвала на кралската си титла по начин, който за някои хора е бил непристоен. Не съм бил свидетел на тези събития. Тя беше моята ган-ган. Бе родена три години преди изобретяването на самолета, а на стотния си рожден ден още свиреше на бонго. Хвана ръката ми сякаш съм рицар, прибрал се от война, и ми заговори с любов, с чувство за хумор и – в тази вълшебна вечер – с уважение.

Иска ми се да я бях попитал за съпруга ѝ, крал Джордж VI, който е починал рано. Или пък за девер ѝ, крал Едуард VIII, когото казват, че ненавиждала. Той се отказал от Короната заради една любов. Ган-ган вярваше в любовта, но за нея нищо не беше по-важно от Короната. Говори се също, че мразела избраницата му.

Иска ми се да я бях попитал за далечните ѝ предци от Гламис, дома на Макбет.

Беше видяла много, знаеше много, можеше да науча много от нея, обаче, не бях достатъчно зрял,въпреки ръста си, нито достатъчно смел, въпреки джина.

Само че я разсмях. Обикновено тате се заемаше с това – имаше дарба да гъделичка чувството ѝ за хумор. Нея обичаше най-много на света. Спомням си, че ни хвърли няколко погледа и изглеждаше доволен, че съм успял така да разсмея любимия му човек.

По едно време разказах на ган-ган за Али Джи, героя на Саша Барон Коен. Научих я да казва „Буякаша!“ и ѝ показах как да пляска с пръсти като Саша. Тя не разбираше, нямаше представа за какво говоря, но много се забавляваше в опитите си да пляска и да казва думата. Заливаше се от смях при всяко повторение на думата буякаша, а останалите се усмихваха. Това ме радваше и вълнуваше. Чувствах се като част от нещата.

Това беше семейството ми, в което – поне за една вечер – имах отличителна роля.

И тази роля, поне веднъж, не беше на Немирния.

***

Повечето войници не могат да кажат колко точно смърти имат на сметката си. В условия на битка често се стига до безразборна стрелба. Но в епохата на апачитата и лаптопите всичко, което направих по времето на двете си мисии, бе записано, включително и точното време. Винаги знаех колко вражески бойци съм убил. И ми се струваше жизненоважно никога да не бягам от числата. Сред нещата, които научих в армията, отчетността е едно от най-съществените.

Ето и моето число: двайсет и пет. Не че ми носи някакво удовлетворение, но и не се срамувам от него.

Естествено, бих предпочел това да не присъства във военната ми биография, нито в паметта ми, но още повече ми се иска да живея в свят без талибани и без война. И дори за спорадичнен мечтател като мен някои неща от действителността са просто неизменни.

***

През 2007 г. Англия беше на полуфинал на Световната купа по ръгби. Никой не го очакваше, нито вярваше, че този път Англия има каквито и да е качества – а сега бяха на косъм от това да спечелят турнира. Милиони британци бяха понесени във вихъра на ръгбито – в това число и аз.

Затова когато ме поканиха да присъствам на полуфинала през октомври, не се поколебах. Приех незабавно.

Като бонус полуфиналът се състоя в Париж – град, който до този момент не бях посещавал.

От Световната купа ми изпратиха шофьор, а първата вечер в Града на светлините го попитах дали знае тунела, в който майка ми…

В огледалото виждах как очите му се уголемяват.

Беше ирландец с мило открито лице, по което ясно се четяха мислите му: „Мамка му, какво се случва? Не си го представях така.“

– Тунелът се нарича „Пон дьо л’Алма“ – казах му.

– Да, да. – Знаеше го.

– Искам да мина през него.

– Искате да минете през тунела?

– И по-точно с шейсет и пет мили в час.

– Шейсет и пет?

– Да.

Скоростта, с която според полицията се е движела колата на мама в момента на катастрофата. Не със сто и двайсет мили в час, както медиите твърдяха отначало.

Шофьорът погледна към пасажерската седалка. Били Скалата кимна сериозно. „Да го направим“. Били добави, че ако шофьорът някога кажел на някого какво сме поискали от него, сме щели да го намерим и щял да си плати скъпо.

Шофьорът кимна също толкова тежко.

Тръгнахме да се провираме през трафика и минахме покрай „Риц“, където в онази августовска вечер мама е вечеряла с приятеля си за последно. Стигнахме до тунела. Забързахме напред и минахме през бабуната при входа му, за която се говори, че извадила маминия мерцедес от строя.

Но тя беше нищо и никаква бабунка. Едва я усетихме.

С навлизането на колата в тунела аз се наведох напред и започнах да наблюдавам как светлината добива воднисто оранжев оттенък, как колоните проблясват покрай нас. Броих ги, броих и ударите на сърцето си и след няколко секунди излязохме от другата страна.

Облегнах се. Прошепнах:

– Това ли беше всичко? Нищо работа. Просто тунел.

Винаги си го бях представял като някакъв коварен проход, опасен сам по себе си, а беше само един обикновен къс и съвсем прав тунел.

– Няма причина човек да загине тук.

Шофьорът и Били Скалата не отговориха.

Погледнах през прозореца:

– Пак.

Шофьорът се взря в мен през огледалото.

– Пак?

– Да. Ако обичате.

Минахме втори път.

– Това е достатъчно. Благодаря.