Чудаците на „Цар Иван Асен II“

По странен начин животът винаги ме е дърпал, а накрая ме закова на „Цар Иван Асен II“. Или просто „Иван Асен“. На улицата магия. Били са упоени от нея тези, които са вървели по паветата й, които са пили из кръчметата й, които са опитвали баницата, хляба и бозата й, които са били белязани да живеят на нея. На другите е излишно да се обяснява. Няма да го разберат.

За първи път я усетих, когато идвахме за мачове на „Левски“ от Хасково. Веднъж ни хвана страшен студ. Тръгнахме по тениски, а в София ни срещна зимата. Валеше, бръснеше ни вятър, тракахме със зъби, а имаше много време до началото на мача. Срам-страх – навряхме се в един вход, скрихме се в мазетата на топло, и се сгряхме с две бутилки вино. Даже се унесохме стоплени и поспахме. Това беше първият ми сън на „Иван Асен“. По-късно разпознах кооперацията, в нея живееше колегата от „Стандарт“ Митко Генчев. Вечер след работа на третата ракия в кино „Влайкова“ обикновено ми казваше – аре сега, плащай, ще ти приспадна от наема.

Помня, разбира се, и шкембеджийницата на ъгъла с „Виктор Юго“ и подлютената яко чорба. И страхотните софийски баници и бюреци малко по-нагоре. И така правим плавния преход към Базата – легендарната кръчма на вестникарите. Аз я хванах замалко. Когато бях в „Демокрация“ ни дадоха две стаи от „Дума“ за дежурния екип и отскачахме до кръчмата. Там беше дежурната стая на главните редактори на вестниците от комбината. Там им носеха страниците за подпис. А те си пиеха ракията. Гледка мечта за начинаещия журналист. Как да не му се прииска да е на тяхното място. На скута му репортерка, репортери хвърчат със страниците, а редакторите  опъват каиша. Над една от масите висеше надпис „Пеенето забранено“. Не знам кой и защо я беше домъкнал там, но стоеше странно и ефектно.

Герой от тази кръчма е Мишката. Дали е прякор или име, историята не казва. Вероятно се е казвал Михаил. Потомък на белогвардейци, умен и интелигентен, попаднал в България след погромите в болшевишка Русия.

Никой не знаеше нито къде е живял, нито какво е работил Мишката. По-старите от квартала помнеха само фразата му – визитна картичка: „Я вас асвабадил!“. Казвал го незлобливо, приятелски, с усмивка. И при обида, и при благодарност. Мишката бил кварталният пияница, момчето за всичко. Вършел всякаква работа срещу малко хляб, парче салам и  водка. Или само водка. Никой не помни да е вдигал скандал, да е обиждал, пази боже да е крал. В края на живота си той бил вече част от инвентара на кръчмата, която тогава се казвала „Оборище“. Спял в мазето-склад. Чистел и миел чинии и чаши, хвърлял боклука, ядял огризки и остатъци. И пиел. Имал глинена стомна с голяма фуния и я поставял под мивката. В нея изливал всички остатъци от чашите. Вечерта се прибирал в мазето с пълна стомна, щастлив и доволен от живота.

Напомня ви нещо, нали? Загадка е дали Мишката е чел „Улица Консервна“. Там Еди, от момчетата на Мак, когато замествал бармана в „Ла Ида“ държал глинено гърне с фуния под бара. В него изливал остатъците от чашите. И се получавало „нещо винаги особено и понякога изненадващо“ от микса на ръжено, царевично, шотландско уиски, вино ром и джин. Сегиз-тогиз някой изтощен пияч си поръчвал мента или мастика, или кюрасо, което внасяло изненадата в напитката. Вечерта в дом „Палас“ Еди гордо карал момчетата да познават кое питие се е пило най-много вечерта. Мишката нямал това щастие, прибирал се сам в мазето, сам дегустирал, познавал водещата напитка, напивал се и заспивал.

Сам си лягал и заспивал пиян и д-р Келбиев, друг чудак от „Иван Асен“. Доктора, както всички го знаеха. Светъл пияница. Непрекъснато във фаза „леко зафичен“, винаги в камуфлажна униформа, с очила и каубойска шапка. Като допълнение към пейзажа беше малката булонка, която пъплеше пред него. Келби пееше постоянно и само песни на Лили Иванова. Беше странна фиксация. Най-често изпълняваше „Детелини“ и „Хризантеми“. Вървящите по „Иван Асен“ обикновено се чудеха дали е много луд или малко пиян, или обратното.

Доктора нямаше кабинет, но имаше десетки пациентки – почти всички възрастни госпожи от квартала. Приемната му беше градинката пред „Райфайзенбанк“. Там от сутрин до здрач бабите идваха и чакаха търпеливо на опашка. Като им дойдеше редът си казваха болежката и Келби им изписваше лекарства. Без рецепта, пишеше им на тефтера и късаше листчето. Айдее, готова сте госпожо, следващата да заповяда, кажете, мадам! Д-р Келбиев беше безупречен, вежлив и начетен. По-късно научих, че бил ветеринарен доктор. Сигурно и бабите знаеха. Но беше ранната демокрация, началото на 90-те, старият строй се беше сгромолясал, новият още никакъв го нямаше. Учители ставаха банкери, докторите бягаха в чужбина, а болестите си стояха в родината. Какво му беше на Келби? Все пак е учил медицина.

Доктора останал без работа, бил в някакъв научен институт по ветеринарна медицина. Останал и без пари, съответно. Но не легнал да мре, нито почнал да проси. Измислил нещо изумително. Дал си боксониерата на приземен етаж на „Иван Асен“ под наем за зеленчуков магазин. Дупката му беше 20 квадрата стая, някога за прислугата, с вход отстрани, без прозорци. Доктора изхвърлил всички мебели (то колко ли е имал!), оставил си само сгъваемото легло, скрито зад щайгите с домати и краставици. Сутрин Келби излиза, влиза зарзаватчията. В 18.30 зарзаватчията затваря, Келби се прибира достатъчно зафичен, гушва болонката и заспиват. На сутринта става и отива на работа пред „Райфайзенбанк“, бабичките вече чакат своето джипи. Носят си и таксата – ракия, курабийки, банички, кутии с манджи. Така Келби изкара и Лукановата зима, и няколко други от студените зими на суровия преход. Трудно, но почтено и изобретателно. Както казваше старшината ми от Школата в Плевен за един Виктор от Михайловград – школник, тебе не те мисля, и в кенефа да те затворят, лавка ще отвориш.

Да, малко грубо сравнение за галантния Келби, кучешкия доктор на човеците от махалата.

Оригинално си печелеше водките и Пиеро. С ударение на последната гласна.Той имаше и френско „р“. Дали пък оттам Петър не беше станал Пиеро, не знам. Той също пиеше непрекъснато. Слаб, сух, с очила, също като Келби галантен и внимателен с дамите. Пиеро беше електротехник. Самоук. Носеше през рамо черна чанта с инструменти с надпис „Електрически услуги по домовете“. Намираше клиенти, обикновено възрастни женици и новонанесли се в квартала студенти и млади семейства. Проблемът му беше, че който веднъж го повикаше, втори път не си и помисляше. И при мене се получи така. Живеех на „Тертер“, първата ми квартира тука, преди да си купя апартамент. Имах проблем с тоците, излязах навън и се сблъсках с черната чанта със спасителния надпис. Ела, че ми трябваш. Пиеро беше отзивчив, каза че отива на адрес, но ще погледне и при мене. И се качихме горе. Предложих му водка, не отказа. След час и половина странни действия с отвертка и фазомер, придружени с леки залитания, разбрах болката на тази от вица, която си поръчала жиголо, но на третата чаша разбрала че е сгрешила номера и са й изпратили алкохолик-събеседник.

Едвам го избутах от къщи. Съседът Стоян го видя и ми каза на ухо – ти да не си луд, те му дават пари да не идва. Това беше номерът в живота Пиеро. Цял ден обикаляше из квартала с чантата и попадаше на добри души, потърпевши, които му даваха по лев-два да го отпратят. Пиеро ги изпиваше светкавично и продължаваше обиколката. Изкара много години така кварталният безработен електричар.

Една вечер имах важна среща в „Четирите сезона“ – кръчма точно срещу квартирата ми. Уютна, с хубав двор, братът на Евгени Михайлов я държеше. Много обичах да си правя срещите там. После директно горе, няма спирки, няма таксита, няма чакане, губене на време и преразход. Перфектна локация. Но тази вечер закъснявах чудовищно, нещо неприсъщо за мене. Обичам точността. От бързане забравих да купя цветя като за първа среща, също непривично. Обичам да подарявам цветя. Тази вечер обаче буквално търчах към кръчмата, когато се сблъсках с Пиеро. Господ го пращаше! Бутнах му 20 лева за хубав букет и добягах на спринт. Запъхтян, с изплезен език, влязох. Тя беше там, кисела, нацупена, преметнала вече чантата да си ходи…Вкарах целия си талант, че и чара, който тогава имах, никакъв ефект.

Закъснял, без китка, капка уважение няма. Селска история – четях мислите й – как можах да се съглася. На всичкото отгоре тъпият Пиеро вече ми е изпил 20-те кинта, а никакъв го няма цял час! Работата отиваше към логичен провал. Вече се бях примирил. И тя също. Потърсих с тъжен поглед сервитьора за сметката. Е, случва се, има и такива вечери. Не може все да ми върви, успокоявах се. И изведнъж стана чудото. Вместо сервитьора,  на вратата на сепарето надникна воден дух. Един вълшебен подгизнал Пиеро. От дрехите му още се стичаше вода и очилата му бяха замъглени, очите му се пълнеха с капки от шапката и той се пулеше като циклоп. Затваряше ту едното, ту другото. И този гений бе прегърнал победоносно огромен наръч водни линии. Влязъл в езерото в Борисовата градина и ги накъсал безпощадно, без никакви угризения за престъпление към природата. В името на любовта. Преди това изпил 20-те лева. Но спокойно, не бързал, вече имал концепция и спокойно си шмоцкал в гаража при Наско, докато чакал да се стъмни.

Дамата онемя, не можеше да повярва, че е толкова млада, а вече има такова изпълнение в биографията си. Щеше се фука утре, цяла седмица, абе цял живот. Ще разказва чак на внучките си как си пожелала букет от всички водни лилии в езерото на Борисовата градина. И един влюбен принц и ги поднесъл.

Оттам до петия етаж пътят беше учудващо кратък.

Забележка на автора: Това е разказ, не спомен. Всяка прилика с действителни лица е случайна. Истинска е улицата.