Денят, в който рибите изплуваха

С Иван Кутузов сме ходили десетки пъти на риба. Но това бяха по-скоро едни пътешествия към реки и язовири, по време на които се употребяваше алкохол. Да не си кривя душата, вероятно се пиеше повече от нормалното. Не мога да си спомня излет без алкохол. Просто е смешно даже да си го помисля.

Поради тази причина пътувахме винаги с автобус или влак. Обикновено още снощни се мятахме в трена и спяхме до нашата спирка. Често се случваше да я изпуснем. Веднъж пропуснахме Черепиш и се събудихме в Мездра. Хванахме след час обратния влак, изпихме по едно малко патронче, без които не тръгвахме, и пак сме заспали.

Събудихме се този път в Лакатник. Пак се подминали Черепиш. Оттам обратно и този път улучихме спирката. Но вече беше станало икиндия. Успяхме да стигнем само до кръчмата на разклона и се разположихме. На пътния знак за селото някой беше задраскал находчиво второто Е на Черепиш и прибавил едно „тук“. И нямаше как – почерпихме се с Кути.

Мисля че след три ракии стана време за влака за София. Класирахме се успешно с леко залитащ финален спринт за кеф на колегите рибарите, с които тръгнахме сутринта. Те вече се бяха нагласили и ни се хилеха от прозорците на влака. Вътре се хвалеха кой какво хванал, какво изпуснал. Ние не бяхме даже си извадили въдиците.

Обичахме да ходим и на Струма. Единия от братята на Кути – Данчо, живееше в Симитли. В жежък юлски ден тръгнахме натам, но изпуснахме ранния автобус и пристигнахме при Данчо вече по обед. Жегата беше непоносима. Заварихме го да седи на масата под асмата, а в краката му  маркуч с течаща вода, който го разхлаждаше и мокреше плочника.

Данчо печеше ракия в работилницата си, където беше приспособил една стара пералня за казан и монтирани връз нея серпентини, а под нея огън, както се полага. В средата на юли, на 40 градуса, Данчо печеше ракия. като грижлив стопанин – джибрите заврели, да не се вкиснат. Ние, разбира се, уважихме ракията му под навъсения поглед на Благуна.

Жената на Данчо всъщност се казваше Виолета, но заради благия й характер я наричахме скришом Благуна. Тя само с поглед можеше живи да ни одере като ни видеше с чашката. Страх я беше да не заразим Данчо с нашето пиене. И така – краката в ледената вода, в ръката топла още ракия, прекарахме два часа.

На мене леко ми се замъгли главата, но Кути настоя и се завлякохме към реката. Тя беше наблизо, само трябваше да се спуснем по склона. Долу обаче аз вече бях омагьосан от първака и паднах под дебелата сянка на висок кавак. Кути отиде да лови. Сънувах кошмари. като във филма „Заветът на инката“, където индианците изтезаваха белите – мажеха ги с мед и ги връзваха голи до пчелите.

Събуди ме Кути, хилеше се като идиот. Виж се, вика, като негър си станал. Погледнах – вярно, бях целия в черно. Де що има гад покрай реката се беше полепнала по мене. Мухи, бръмбари, скакалци, буболечки – всичко ме полазило и моментално умряло, спиртосано от метиловите изпарения на Данчовата прясна ракия.

Истински килим, едвам го изчегъртах. Не ги ли усети, зададе Кути възможно най-тъпия въпрос, и се изхили като усети какво е казал. В състоянието, в което бях спокойно можеха да ми оперират апандисита без да усетя нищо, той за мухи ме пита.

Тази случка роди обаче една шантава идея. Щом всякаква гад умира от алкохолните изпарения, защо да не се упои и рибата? Ако заградим едно малко бентче и се пльоснем вътре яко почерпени, да отделяме изпарения като гейзер, казах аз?

После Кути надгради – за да не изпускаме концентрацията – ще пием и по време на риболова! Гениално. Хем ще ловим риба, хем ще си пием. Прибрахме се в при Данчо и вече пихме спокойно, без да се притесняваме дали ще ставамеи утре рано. Нямаше нужда, щяхме да се напием, наспим и да идем на реката. Вкарвахме яко ракия вечерта, Благуна едвам ни изтърпя.

На другия ден всичко вървеше по план. Избрахме един завой на Струма, малък, но достатъчен, и го заградихме. Пльоснахме се вътре и извадихме бутилките. И се започна един риболов…Някъде по обяд изпихме шишетата – водка по половинка на човек.

Аз се сетих за един много подходящ виц. Кути обичаше да му разказвам вицове. Жената се прибрала и видяла мъжа си гол, с чалма от мокър чаршаф на главата да си притиска корема към парното. Какво правиш бе, идиот? Варя ракия, отвърнал той, по иновативен начин. Изядох кило грозде, изпих половин кило захарен сироп, надул съм парното на шест и чакам директна ферментация. Няма да си играя да правя ракия, казани, бидони, бутилки – направо в стомаха и го поемам венозно. Ами тюрбана за какво ти е, питала го тя. За охладител.

Идиот, казала още веднъж жената и затворила вратата. След малко обаче се чул гръм, крясъци, охкания. Тя блъснала вратата и го видял проснат до парното, чаршафът се въргаля на земята, а той потънал в лайна. Какво стана с охладителя ти, бе, креснала тя! Той издържа, ама дъното поддаде, едвам отронил мъжът.

Кути много се смя. Отворихме резерва – бутилка ракия от Данчовата и я подкарахме и нея. Обърнати кореми на риба още нямаше. Кути каза обаче да не се отчайваме, алкохолът във водата бил малко. В кръвта ни обаче беше много и като ни напече и слънцето се одрямахме във вира, като се обръщахме наляво и надясно като два големи лениви сома, изплували на плиткото.

Поспахме си даже във водата. Така наближи време да си тръгваме, гонехме автобус. С голяма мъка се довлякохме до спирката. Много бяхме пили, водата ни изтощи, слънцето ни напече. В автобуса с отигран жест потънахме в седалките и заспахме.

В просъница чух двама пред нас да си говорят за риба. Единият нещо каза, а другият го прекъсна – ти да видиш неска какви рибари видях. Цял ден пиха в един гьол, честен кръст – не излязаха оттам! Всеки с бутилка в ръката, лежат и пият. Аз опраших един декар лозе, почивах, обядвах, те не излязаха от там. В един момент даже бялнаха коремите, мислех че са се удавили. Пълни серсеми, казвам ти. Не бях видял такова чудо. Все съм виждал пияници, ама в гьола да се натряскат, не бях видял.

Абе аланкоолу, като не ти се лови риба иди на сянката, извади си бутилката и пий колкото си искаш, какво си се пльоснал като бивол в гьола. Другият се хилеше гръмогласно, но в един момент каза – абе те сигурно не са били рибари. Абе как да не са, обиди се разказвачът, въдиците и раниците им бяха подпряни на кавака. Идиоти.

Аз се сниших още повече. Кути тихо подхъркваше на седалката до мене.