Какво общо има Външното ни министерство с протестите в Охрид?

В навечерието на откриването на клуба в Охрид и преди всичко в навечерието на обявените протести срещу него единственият официален орган, който взе отношение бе Министерството на външните работи.

И няма нищо спорно в призива и напомнянето за принципа на правото на свободно изразяване. По-скоро показателно е институцията, която бе натоварена да взема отношение. Защо МВнР ще се обръща към родната общественост и нейните граждани? Не трябва ли МВР да се заеме с обявените протести вътре в страната? Какво общо има МВнР с поддържането на реда и безпрепятственото събиране и сдружаване?

Дали тази (не)съзнателна реакция не отразява истинската ни позиция спрямо всичко, което може да се включи в определението „Българи, България и българско”? Или просто казано, защо македонците не вярват или не искат да повярват, че в Македония има хора, които се чувстват и декларират като българи, които същевременно са и македонски граждани? Целият публичен дискурс тези дни върви и ще върви по линията на заемане на отбранителна позиция: „те провокират, ние се защитаваме“. Отново сме поставени в ролята на жертва, където с готовност оправдаваме всяко потенциално проблематично и насилствено поведение. Така беше с клуба в Битоля, така беше със словесното насилие на футболния мач, така се обявяваше, че ще бъде и в Охрид. Но кои са „те“ в тази история? Точно тук е проблемът с отношението ни към „българското“ у нас.

Всяко действие се третира като съзнателна провокация, така че в общата защита срещу „фашизма на Ванчо Михайлов тогава и сега на цар Борис Трети“ всички приемат и легитимират едни протестите, които се организират от афиширани „антифашисти“, които обаче открито подкрепят фашизма на новото време. Ако не беше комично, щеше да е трагично, както е. Трагично е крещящото ни непознаване на историята, трагични са предразсъдъците и фобиите ни, трагично е отношението ни на открита нетолерантност. А най-трагично за нас е нуждата ни отново да маскираме заблудите си и липсата на самокритичност, за да се представяме като някаква жертва – с уточнението, че това не е което сме, а е това, което някой иска да бъдем.

Тук стигаме до втория важен сегмент от реакцията на МВнР, освен тяхната липса на връзка в цялата ситуация – а това е истинският им адрес, към който се обръщат. И тук не са пропуснали много. А именно, макар и формално да се обръщат към македонските граждани, те всъщност се обръщат към България и ЕС, като своеобразно оправдание за официалната реакция на речта на омразата и на потенциалното насилие. Но тук всъщност е нашият съществен и основен проблем.

И това е привидността, тоест „преструването, че нещо се прави“, присъстващо многократно и в много различни ситуации заради изискванията към ключови реформи и задължения на държавата, – вътрешно към нейните граждани, и външно към международната общност. Защо за нас е по-важно как всичко това изглежда, отколкото пред какви проблеми се изправяме и как ги разрешаваме? Дали става въпрос за страх или за позиция, по същият начин, както за онези, които изрязяват това по един брутален начин?

Само три месеца след началото на преговорите с ЕС партийни, медийни, „интелектуални” и „аналитични” структури се върнаха към ситуацията отпреди началото на преговорите. След като не успяха да предотвратят началото на преговорите, сега са в нова „офанзива“, за да ги разтегнат, разводнят и компрометират. И вместо да обсъждаме интензивно скрининга и какво той ще „извади на повърхността“, както искаха някои, точно те сега искат да се върнем обратно и проблемите да се „заметат под килима”. Ако в началото те говореха за промени в конституцията веднага и сега, изведнъж те започнаха едвам доловимо да се движат към максималния срок от една до две години (за конституционните промени). И това върви ръка за ръка с желанието за референдум, изразявано не само от двете партии, които държат на него.

Върви като страхотна възможност да „се пласирате“ и да скандализирате още малко, ако е възможно. Това е част от същата история. От антибългарското до антиалбанското – според нуждите. „Фашизмът“ е само маска, баналност, нещо далечно в историята, капан за критикуване. Защото това, което е близо, сега в реално време, на практика, а не в книгите, тоест войната в Украйна, отношението някак си е друго. Или си мислим, че фашизмът е етикет, който можем да „лепим“ на всеки според нуждата и желанието си, да правим това в открито шовинистично и примитивно поведение, като в същото време оправдаваме истинския и брутален фашизъм, който се среща и сред бившите антифашисти.

Ето защо грешката никога не е случайна, но това не означава, че не е добронамерена. МВнР вместо МВР говори много за готовността на държавата да се изправи пред реалните проблеми. Това ще стане, когато се отърве от партокрацията и всички останали „кланове“, на които толкова им липсва статуквото, че се задоволяват да проточват с ден, месец или година. Тогава ще има промяна в конституцията. По-добре по-рано, отколкото по-късно. Какво печелим, като винаги „решаваме проблемите по-късно“? За решаването на проблемите, разбира се. И това е неизбежността, която следва, с цялото изгубено и „купено“ време. А времето си минава, за да бъде закупено.

Никица Корубин е известен македонски общественик и учен. Анализът е публикуван в нейния профил във Фейсбук.