Как да печелим врагове и да отвратим хората от себе си

През 1936 г. американецът Дейл Карнеги издал книгата си „Как да печелим приятели и да влияем на хората“. С нея той спечелил много пари и повлиял на доста хора. Така се прави по американски. Карнеги е обявен за първия и най-велик „мотиватор“ – след него хиляди мотиватори мотивират недостатъчно мотивираните, печелейки пари от въздуха.

Това ме наведе на мисълта – а кой трябва да бъде признат за най-великия демотиватор? Бих изредил неколцина – Кафка, Джойс, Дебелянов, Шаламов. Те всички казват едно и също – няма смисъл, пичове, както и да се мъчите, все там ще стигнете. Грубо казано.

Къде „там“, ще разберете в края на текста. Но!…

Ако скролнете, няма да разберете нищо и тогава язък за барута. Трябва да се чете бавно и последователно. И да се вниква в текста.

Както и да е. Дадох си дадох сметка, че не знам добре нито руски, нито полски, нито украински, нито чешки, нито сръбски, нито хърватски (последните два бяха един език доскоро, допреди предишната мръсна война наблизо).

Знам от всички славянски езици по малко, най-вече от случайни присъствия на лекции в университета. Българския го знам доста добре, но и то е от образованието, не от друго. Македонския го разбирах прилично преди 20 години, обаче напоследък той се е променил дотолкова, че вече ми е чужд. Аз не съм се променял – значи е от езика им. Колкото по-северни стават македонците, толкова по не ги разбирам.
Но пък знам по малко от разни езици. Мога да се оправя навсякъде, където има славяни. Навсякъде, където хлябът се нарича хляб, а водата – вода. И пак ще отида (ако ми се отдаде възможност) на всички места, където съм бил преди. Пак ще се оправя, сигурен съм – славяните са неизтребими.
В Прага задължително ще си поръчам в кръчмата држшкова полевка (трудно се произнася, но е като нашата шкембе-чорба, само че по-вкусна и не мирише гадно). Ще я полея с пилзнер уркел. (За да не е скрита реклама на най-хубавата наливна бира, която съм пил през некраткия си живот, я изписах както се произнася, а не както е по марка).

Във всеки сръбски ресторант (или кафана, или от сорта) ще пробвам как правят плескавицата, ущипците и вешалицата. Те навсякъде ги правят добре – ясно е, че няма да сбъркам, но съм длъжен да проверя.

В Дубровник ще поръчам морските дарове за човека отсреща, понеже не ям нито риба, нито нещо което мирише на риба – както казват приятелите на капитан Йосарян: „На света има две неща, които миришат на риба. Едното от тях е риба.“ За мен – телешки пепър стек.

В Краков (поляците го произнасят Кракув) ще си намажа на хлебчето със смалец (мас с пръжки и чесън, страхотно е, носят ти го даром преди основното – като предястие, с което можеш да се нахраниш до насита), докато ми донесат пирогите и журека.

В Киев (или в Лвив, Харкив, но най-вече в Бахмут) ще първо ще пия 100 грама „Хлибни дар“ (водка, прекрасна), ще продължа с (признатия от целия свят за украински) борш (малко ми е постен, но го бива), а накрая, за десерт, ще изям един мерингов рульет, а после още един, а после – ако има още, ще продължа, няма по-вкусно нещо от това, заклевам се.

Дотук ми стига мотивацията, хора. Следва демотивацията.
На едно място няма да се върна никога.

В Русия. Или, по-точно казано, в Руzzия.

Не искам.

Не мога да понеса тяхната доброволна мизерия, унисекс клозетите (без прегради!) в студентските им общежития, вонята на квас (в смисъл – на мръсно-кисело) по коридорите на същите тези общежития. Нито притичващите по разпадащи се китайски чехлички, любезни и готови на всичко (даже на прекалено всичко), студентки от Иркутския государствен университет. Някои бяха хубавки, някои за нищо не ставаха, а двама космати грузинци ме заподозряха, че съм от КГБ. Като разбраха все пак, че не съм кагебейска гад, ме фраскаха по раменете и се смяха дълго и гърлено – грузински смях, със славянски букви не може да се опише.

Тогава беше хубаво и малко гадно. Сори, остана само гадното. Демотивиращо някак.

Гледах днес епизод от „чат-рулетката“ в YouTUBE – едни хора търсят други, за да си поговорят – хвърлят дигиталния зар и каквото се падне. На един украински блогър (към 25-годишен хубавец, освен това умен и интелигентен) му се падна да говори с три 17-годишни рускинчета (и те приятни на вид, не отричам). Ако беше преди 2 години, тези хора щяха да си говорят за любов, секс, евентуално за пари и бъдеще, за пътуване напред-назад. Знаете ли за какво си говориха тези хора в продължение на половин час?

За война.

Готиният украинец ги питаше: „Защо вашите войници идват да ни убиват у нас, в Украйна?“

А рускинчетата, една през друга, му обясняваха: „Ние от политика не разбираме, ние не искаме война!“

„Обаче вашите братя, приятели и бащи са тук, в моята страна, на нашата земя, за да ни убиват – нас и нашите деца“, опитваше се да им обясни младият украинец.

„Това не може да е вярно! – категорично отговаряха рускинчетата. – Нас нашите политици ни лъжат, това го знае всеки. Но и вас ви лъжат!“

„Вие Мариупол видяхте ли на какво прилича?“, попита украинският блогър.

„Гледахме, но това е фейк. Не е вярно, това е изфабрикувано от вашите политици, от Зеленски най-вече!“, отговориха руските момичета и палнаха цигарки, кършейки се в кръста.

Те са на по 17 години. Те още не вярват, че ТОВА се случва наистина. Те не знаят на кой свят се намират.

Те може и да прочетат мотиватора Дейл Карнеги някой ден, пожелавам им го. Ако могат да четат, добре. И ако дотогава Путин не им е измислил новата, единствено вярна и правилна азбука. Различна от нашата, която сме им дали преди век. В неговата азбука А е автомат, Б е бронетраспортьор, В е вертальот и тъй нататък (ще намеря за всяка българска буква руско оръжие за убийство, повярвайте ми. Ер малък ще ме затрудни, но ще звънна на Шойгу – той е тувинец, няма начин да нямат някакъв уред за убиване на хора, започващ с „ь“).

Искам да съм жив да се върна в Русия след 30-40 години, просто да видя докъде са я докарали.

Естествено, че няма да се случи. Но не защото аз няма да доживея.

Русия няма да доживее.

Четете още

Избор на редактора