Всеки трети чиновник албанец. До българизацията

Докато в Скопие се вълнуват от това, че цар Самуил се оказал български, едни други техни сънародници си гледат интереса. Както на етническата общност, така и на всеки член от нея.

Винаги съм се стремял да бъда внимателен в оценките към действията, настроенията или вербалните прояви на хората, и особено на политиците край Вардар. Критикувал съм ги, разбира се, но винаги тонът ми е бил поне с една октава по-нисък от най-острите текстове и оценки на местните ми колеги журналисти. Смятам, че така е коректно. И винаги съм се опитвал да разбера контекста, в който едно или друго действие се е случило. И много пъти се е оказвало, че зад външната страна на някоя проява, като правило претенциозна да спаси или да разруши днешния ни свят, се крият чисто екзистенциални съображения. Като това, например.

Миналата седмица, на 13 август, се навършиха 21 година от подписването на Охридския мирен договор, с който се сложи край на въоръжения конфликт между силите на правителството на премиера Любчо Георгиевски и частите на бунтовническата Армия за национално освобождение (АНО) на Али Ахмети. Договорът определи рамките на отношенията с етническите общности в държавата, които бяха утвърдени със съответните промени в Конституцията ѝ.

Много бързо новите параграфи в основния закон бяха вкарани в действие, като един от най-важните от тях бе, че съобразно процента на някоя етническа общност от общия брой на населението ще бъде и нейното участие в администрацията и институциите на държавата. През следващата година бе направено преброяване, което – след дълги и умопомрачителни натъкмявания, докара нещата дотам, че албанците в Република Македония са 25,7%.

Все още има спорове в коректността на това число, което с годините се превърна в убеденост, че то е резултат на тънка политическа сметка. Колко удобно – това представлява една четвърт от онези два милиона и нещо регистрирани от преброяването през есента на 2002 г. граждани. Значи всеки четвърти в управлението на държавата трябва да бъде етнически албанец. За гарантирането на изпълнението на този квотен принцип бяха създадени и съответните структури, които внимателно да следят дали правилото „всеки четвърти“ се спазва.

Във всяко следващо правителство на страната през тези две десетилетия оттогава насам има вицепремиер албанец, който оглавява Секретариат, или както там се нарича, който е отговорен за етническите въпроси и за спазването на договореностите от Рамковия договор. В интерес на истината това правило се отнася и до другите етнически общности, но тъй като те са с доста по-малък „процент“ от общия брой на населението, и тяхното задължително участие в администрацията е по-малко,– то е съответно.

Важното бе, че проблемът на албанците бе решен. И той бе от жизнена, както се казва, екзистенциална значимост. Защото при тогавашните над 30% официални безработни, когато най-сигурното, макар и не най-добре платено място, е тъкмо в администрацията, да намериш място там бе въпрос на оцеляване. А албанската етническа общност получи това право на тепсия. Е, не на тепсия, а заради победата си през 2001 г., от триумфа на която и до днес, толкова време оттогава, представителите на политическите партии на албанците се чувстват достатъчно комфортно, на моменти дори нагло, в коридорите на властта.

А квотният принцип „всеки четвърти“ се изроди до такава степен, че медийното пространство се напълни с примери, според които управлението е пълно с хора без квалификация, които просто запълват задължителните места по институциите. Някаква форма на българските „калинки“, които и без Рамков договор се чувстват удобно по различните етажи на властта у нас. От друга страна обаче, става дума за хора, които дори не отиват на работното си място, а получават заплатата си.

Какво да се прави, квоти. А изборът, кой да заеме въпросните бройки, се прави от политическите партии на албанците, участващи във властта. Затова и на всеки парламентарен вот вътрешноалбанската партийна битка е толкова жестока. През всичките години оттогава насам  усещането за социална несправедливост на хората извън квотите се засилваше до степен да се превърне като част от устойчивите публични настроения на хората край Вардар. Може би затова са толкова гневни.

Една от надеждите в обществото бе да се проведе ново преброяване, което да ревизира „процента“ и да върне част от работните места извън етническите квоти. Под натиска на международните фактори и институции опит бе направен през 2011 г. Но няколко дни преди края на срока на статистическата операция премиерът Никола Груевски я спря и анулира първичните резултати от нея. И досега няма ясна причина за тази негова крайна мярка, но преобладаващото мнение е, че процентът на албанците, фиксиран в анкетите, макар и непълни,  е бил  далече по-голям от онези 25,7 от предишното преброяване.

Не говорим за чистотата на процедурата, говорим за други неща, като например максималната мобилизация на албанския етнически фактор, на готовността му чрез манипулации и неверни данни да защити правото си на работа, дотолкова, че поне да не изгуби позициите си от 2002 г. И така до миналата година, когато вече нямаше накъде и бе направен нов опит да се види каква е статистическата, а и социалната картина на обществото. Пък, ако може, това да помогне и на изборния процес в държавата, който през всички тези тридесет и една години независимост страда от една системна грешка. И това са нечистите, непълни или препълнени с мъртви души избирателни списъци, които, има и такава хипотеза, променят понякога изборния резултат.

Новата статистика от преброяването излезе, имаше доволни, но повече бяха недоволни. Все заради тази характеристика на Северна Македония като „държава на квотите“. В това число и българската общност имаше претенции, но това е друга тема. Както казваше Радичков в един свой разказ – каквото можахме, направихме, след като главите на биволите в блатото бяха отрязани. Но както често става, така и сега – не бяха важни резултатите, а тяхното тълкуване и пускане в машината на  политическата манипулация.

Затова е и този вой, който настана, когато министърът на информационното общество и на администрацията в правителството на Димитър Ковачевски –  Адмирим Алити съобщи, че е изчислил, че албанският етнос в държавата представлява 31,54% от общия брой на населението на страната. Това означава около една трета, нали така? Човекът е наясно с информатиката, но и политическите и етническите му задължения не са за пренебрегване. Основното обвинение срещу министъра бе, че някак си административно е получил въпросното число.

Към регистрирания от преброяването миналата година процент на албанците, живеещи в държавата, около 24 на сто, е добавил процента на тези, които живеят в чужбина повече от година, но първи и масово се преброиха онлайн. На всичко отгоре е сложил и два процента от административно преброените, но не отразени лично в анкетите хора и е получл 31,54%. Ура!

Да, министър Адмирим Алити е албанец, но участва в кабинета от партията „Алтернатива“, която минава за опозиционна по отношение на Демократичния съюз за интеграция с лидер Али Ахмети. Но какво от това? ДСИ на Ахмети произлезе от АНО, за което вече споменахме. Като партия с най-много гласове в албанския етнически и политически блок тя неизменно участва в правителствата на страната, спазвайки неписаното правило най-голямата партия на македонците да управлява с най-голямата политическа сила на албанците.

Ако министърът има достатъчно смелост, би могъл публично да зададе въпроса – че защо правихме преброяване, ако не фиксираме по-голямо процентно съотношение за нас, албанците? Нали все пак, преди двадесет и една години ние, или може би нашите бащи и чичовци слязохме от Шар планина като победители? И досега живеем на крилете на триумфа от онова лято.

Така че, мълчете. Вече имаме нова формула за участие в управлението: всеки трети – министър, всеки трети – генерал от армията или полицията, всеки трети – академик в МАНУ и така нататък.

Докога? Може би докато „българизацията“ не спре този процес?